Братята от бокса Кубрат и Тервел напоследък ме занимават все по-често и по-силно. Поназнайвам нещо за техния спорт, без да познавам нищо от тънкостите. ”Образовали” са ме колегите от вестниците Иван Делчев и Станчо Станчев – безспорни познавачи и сладкодумни учители. Покрай тях срещнах някои знаменитости от миналото, дори стария боксьор Габровски, чиято кариера бе минала в Южна Америка и чиито записки щях да редактирам, но не стана. Останах с огромен респект към този спорт, в който по думите на Иван Делчев всяка немарливост към формата, всеки мързел в тренировките, всяка небрежност на ринга, всеки пробив в духа се наказват веднага, още там... с бой. Т.е. бият те. С бой те отучват от слабостите, от хайлазуването, от липсата на отговорност към собствената ти работа в спорта. Е, такова възпитание нерядко е показвало своите предимства и не единствено в бокса. Привличаше ме чрез собственото ми убеждение, че това е спорт на честта, на железните правила, в който се срещаха безупречни джентълмени, макар и често излезли от низините. Не от днеска знам, че и там бизнесът отдавна се е намесил, но образът на боксьора се запазва – най-вероятно защото остава нужен и на съвременния свят.
Кубрат и Тервел. Всъщност трябва да призная навреме: притегля ме и ме възхищава неизменно
прозиращата зад братята фигура на техния баща,
боксовия шампион от средата на миналия век Венко Пулев. Искал синовете да постигнат неговата мечта – да се вдигнат до върховете на големия бокс. Наставлявал ги и ги подготвял. Бил и патриот: запознавал ги с историята на народа им. Те самите излъчват тази история почти фанатично. (Сега във фамилията са се появили още две момчета с многозначителни имена: Калоян и Аспарух.) Внушил им ползата от книгите: днес това личи. (Синовете му споменават, че са имали вкъщи 10 хиляди тома литература.) Това не е било само семейство, било е школа. Момчетата са израсли упорити, прями, хармонични. Въпреки посвещаването на един труден, всепоглъщащ спорт, изпъкват по-широките им интереси, удивително грамотният поглед към света, към века, към човека. Показват ясно чувство за справедливост, подхождат с човечност към другите, мислят, като говорят. Това не са най-често срещани качества на публичните личности днес. Дори нелепият скандал с американската целувка, вече улегнал, се коментира беззлобно, добросърдечно, с приобщаващото ни усилие за обективност. Гражданското им поведение може да бъде пример за младите в България, ако това поколение има вкус към лоялност и достойнство.
Но за бащата...
Вероятно е опъвал здравата каиша, за да отгледа пет деца. Какво го е вдъхновявало и му е давало душа да издържи, каква педагогика е прилагал, за да ги възпитава такива, каквито иска да ги вижда? И как е успял? Как е успял така, че днес се удивляваме на отлично подредените им разбирания за добро и зло, за човечност и дълг, за родина и род? И още: за цената на успеха, за нежността, с която говорят за трагедията на възрастните в родината, за грижата им за нейните деца, приятелските им съвети към онези, които искат да променят съдбата си. Харесва ми и начинът, по който носят на лицата си своята заслужена на ринга гордост: без да я натякват на околните, но и без да я крият. Защото може би я осъзнават като изпълнен дълг пред мъртвия баща...
Този баща мъжете, а и жените от семейството, споменават при всеки случай, когато трябва да обяснят самите себе си. Какво ги е учил, какво е одобрявал и забранявал, как е калявал у тях упоритост и търпение. Днес неговите опорни точки в паметта поддържат и направляват житейските им усилия. Тях, и петимата, все още ги водят неговият пример, неговият завет.
Изпитвам към този баща възхищение и завист
Бих искал да го познавам...
Това не е било невъзможно, просто не се е случило. Едната от сестрите на Кубрат и Тервел, оказва се днес, е била „съученичка” на сина ми Драган в... детската градина. От това излиза, че тогава фамилията Пулеви са живеели в „Младост.” Кубрат и Тервел са се родили и израсли тук. Ако това се беше случило в селце или в малък град, всички щяха да научат къде са се появили едни големи боксьори. Но в „Младост” очевидно сме по-скромни...
Не знам защо тази като благословена от Господ връзка между баща и синове, която остава неразкъсваема и след смъртта, ми напомня една обичана през юношеството ми новела на Джек Лондон. „Първобитен звяр” разказва как престаряла и болна звезда на американския бокс предава на сина си своите умения и хитринки от играта и го праща в града да достигне върховете й. Благородно и великодушно, момчето е невиждано талантливо и „мачка” всички по пътя си. Но разочаровано от корупцията около ринга, то от там, на последния си мач, изобличава боксовата мафия и
затръшва вратата към нейния корумпиран свят
Ще кажете: такива работи днес не стават, Кубрат и Тервел не са литературни образи. Ще бъдете прави. Не знам дали тези мъже са така изрядни, „правилни” в живота си извън ринга и интервютата. Човек има право на грешка, на слабост, на каприз – дори и без да е звезда. Днес ме занимава верността им да изпълняват синовния дълг, да следват бащината дума. Както и последователността им да разкриват това на всички млади хора, които могат да слушат и да вникват. Това ми прилича повече на мисия. А за тях може и да е просто обич, признателност. Ако това последното е просто...
Бях нов баща и в „наш’то царство едностайно” на „Светослав Тертер” 5 от касетофона звучеше прочувствената „Татко” на Пол Анка. По-късно, също вълнуващо, я изпя и Борис Годжунов, потърсете я в интернет. Разбира се, знаех вече и класическото „Баща ми в мен” на Пенчо Славейков. Това стихотворение е като молитва за всички мъже, приели синовната вярност като своя житейска съдба. С него поетът сякаш заклева родените след него към подобен житейски избор. Позволих си да заимствам част от това заглавие за днешната колонка.
Имал съм идеи, планове, мечтания за синовете си и аз. Всички сме имали, не само Венко Пулев. Но той и в това се оказа шампион. Момчетата му изпълниха волята му. Претвориха я. Отстояват я и сега с мъжество, с труд, с пот и понякога дори с кръв.
Исках в техните победи днес да съзрете и него. Бащата. Невидим в ъгъла на ринга.
