От втори опит Джон Малкович получи в София онова, за което в крайна сметка е дошъл да поставя у нас: продължителни овации и пълна зала. Второто премиерно представление на "Оръжията и човекът" от Джордж Бърнард Шоу в Народния театър снощи, за разлика от първото, преминало в тревожна камерна обстановка с петдесетина "вътрешни“ зрители, бе наградено с аплодисменти от щедра публика, която сякаш искаше да компенсира на екипа на спектакъла грозния конфуз от предишната вечер.
Онези, които се обозначиха като "патриоти" на протеста, атакувал Народния, директора му, скверната пиеса, артисти и посетители в четвъртък, нека дишат спокойно: в беззъбото позорище "Оръжията и човекът" на Малкович наистина няма нищо позорящо гордия български национален типаж. Поне според мен. По-обидно, след като гледах прякото излъчване на премиерата по фейсбук-страницата на bTV, ми се стори друго: читалищното ниво на предложеното водевилно зрелище, промотирано като антивоенна комедия/драма. И без протести за сваляне от репертоара, след като го видят стотината-двеста софийски сноби и още няколкостотин любопитни, то само ще падне оттам, постигнато от естествена смърт. Снощи обаче, след като присъствах на живо и след като актьорите очевидно се бяха окопитили от нечовешкия стрес във вечерта на ескалиралия протест, нещата изглеждаха доста по-различно. Спектакълът "Оръжията и човекът" ще живее.
Особено ако зрителите са подготвени да изтърпят по-тегавата първа част на постановката, в която швейцарският офицер (Пламен Димов), сражаващ се на страната на сърбите, след славната българска победа при Сливница търси убежище като беглец в един богаташки дом. Там попада на благосклонността на българската госпожица Райна (Кремена Славчева) и нейната майка Катерина (Ева Тепавичарова), които скриват снажния чужденец и не го предават на своите. Госпожицата е сгодена за българския офицер Сергиус – героя на битката (Ненчо Костов), дъщеря е на влиятелния майор Петков (Стоян Пепеланов) и има нахакана слугиня Лука (Ирина Митева), която пък се закача със слугата Никола (Христо Петков), мечтаещ да стане търговец.
Прословутите подмятания за хигиената на хората от доброто общество в новата държава не звучат неправдоподобно като за края на XIX век, а смелостта и страхът не са чужди нито за българския, нито за швейцарския войник, обекти на перото на автора, но като цяло пиесата е доволно семпла и посредствена – толкова е можел 38-годишният Шоу близо три десетилетия преди да заслужи Нобела за литература. Войната, героизмът, патриотизмът са само мержелеещ се бекграунд на пародийните любовни (по-скоро будоарно-търговски) отношения, увенчани с хепиенд за две двойки. Не че на моменти това не е "очарователно", както го определи Малкович. Някак си е близко до наивността на "Криворазбраната цивилизация" на Добри Войников, но не и до "Бай Ганьо" с Алековата ярка сатира и социален критицизъм. Тук такива екстри няма. Има хумор, но не е чак толкова смешно като във Вазовия "Двубой". Какво, Шоу е световноизвестен ли? Ако беше британец, и Вазов щеше да бъде.
Сред бъбривия декор на сценографа Пиер-Франсоа Лимбош актьорите играят преобладаващо приповдигнато, патетично и изкуствено, иронизирайки персонажите с романтичните им представи за света, но на моменти по-нататък в хода на историята все пак по-естетска стилизация в действията на образите – типажи, а не характери – не липсва. Скуката на сцената се изпарява най-вече с появите на Сергиус на Ненчо Костов – въздухар и фукльо като повечето напети младоци в униформа от епохата. Макар че, ако трябва да търсим под вола теле, неговият герой (по случайност или не – български военен) е най-окарикатурен от режисьора Малкович…
…Всеизвестно е, че в най-новата си история ние, българите, все се делим и цепим: на "Левски" и ЦСКА (и двата отдавна не са това, което бяха), на леви и десни (у нас посоките на политиките им често са противоположно сбъркани), на апологети на комунизма и поддръжници на демокрацията (нито едното го е имало някога, нито другото го има в БГ-то), а сега – и на "Да живее!" и "Долу Джон Малкович!".
Какво е виновен той? Изборът му на заглавие, което да постави у нас, наистина буди недоумение – поради споменатите особености на националната ни психология и натовареността на пиесата с противоречива или направо негативна перцепция в българското съзнание още от самото й създаване (някой трябваше да обясни това на човека от Холивуд, макар и с балкански корени). Но и поради самите художествени качества на пиесата. Възрожденска по наивитет на посланията, читалищна по дух на реализацията. Може би на Малкович просто му е било по-лесно, защото неколкократно я е поставял по света. И при липса на време в графика… Но, оказва се, не е достатъчно да си Джон Малкович, за да поставиш пиеса за българите в България – или пиеса, която българите си мислят, че е за българите, а не за човека въобще… Трябва и такт. Ако пък изборът е бил някакъв социален експеримент в сътрудничество с домакините – и двете страни не го издържаха съвсем успешно: и авторите на експеримента, и обществото отвън.
Преводът на пиесата е на Стоян Чапразов и Райко Чапразов. Следващите представления са тази вечер, 26 и 27 ноември, 8, 13 и 31 декември.
