Такъв възход на яйцето не помня от времето, когато по селата то вървеше като законна местна валута. Тогава яйцата бяха сиромашкият еквивалент на днешните кюлчета, цената им бе плаваща като на златото и се определяше от курса, по който ги изкупуваше селкоопът. С яйца можеше да купиш кибрит, халва, цигари, малка мастика – ако не те хванат, докато ги отмъкваш от полога. Ако днес в градовете, а и в столицата гледаха кокошки както тогава, можеше пак така от полога да насъбереш яйца за мятане по време на протеста.
По-друго е да замеряш властта с пресни яйца – и по-хигиенично! – отколкото със запъртъци. („Втриса ме – призна г-жа П.П. – известна вестникарска коректорка по времето, когато вестниците имаха коректори, – като помисля какви количества крем-карамел можех да забъркам с тези яйца.”) Лошото е, че с идването на студовете кокошките спират да снасят и е редно протестната артилерия да помисли за други муниции и евентуално за смяна на калибъра. Уместно ще бъде, например, да се проверят борсите за застояли количества алабаш – по-малко ще цапа и е годен за повторна употреба. А що се отнася до онзи благодетел на протеста, за когото се намеква, че изпраща товарни композиции с яйца откъм Персийския залив, на него те няма да му трябват. Той, както подразбираме, ще цели властта с ритони...
Освен с яйца протестът замеря властта и с възгласи „Оставка!”.
Това във всекидневието е като парола на единомишленици, а на площада работи като „Сезам, отвори се!”. Работи, работи, ама досега не е проработило, поне на тукашна почва. А в Брюксел този сезам сензационно открехна очите на Европарламента, който за пръв път се вгледа отвъд мъглицата над София. Какво видя, може с времето и да стане ясно, но това, че извърна взор към покрайнините на империята, е някаква надежда все пак. А сега, след като добре сложена министърка в пристъп на не-знам-какво-си вкара осемдесет полицаи в болница, съвсем сигурно ще държи България под око. Какво-какво, а полицията си иска грижа.
Впрочем, и „Оставка!”-та като понятие тук е твърде двусмислено и достатъчно опасно за здравето. Млада бизнесменка и нейният партньор излежаха четири месеца при дървениците, защото предупредили държавен чиновник, че ще му поискат оставката, понеже не спазил закона. Така оставката бе окачествена като заплаха(!) от държавното обвинение и сега всички, които на площада или от дивана искаме оставка на няколкото поименно изброени лица, можем да попаднем „на топло”. Тъкмо ще изкараме зимата там. Проблемът е, че арести за всички ни няма да се намерят, ще трябва да се поискат пари от ЕС и да се построят нови. А защо не и да се вземе държавен заем, което в България е особено за предпочитане? Няколко милиарда ще изкарат тия тарикати и от „Оставка!”-та, докато се натуткат да си я подадат...
Днес е стотният ден, щем не щем трябва да помислим и за стария, изпитан способ на древните и мъдрите: сядаш на брега на реката и ако си достатъчно търпелив, някой ден ще видиш телата на враговете ти да минават край теб. (Някой ден, не непременно стотния или по-рано.) Познавам много хора, които така си намираха работа край реките: кой с въдица, кой със статив за рисуване на речни пейзажи, в краен случай с лопатка и кофичка за пясък или просто въоръжени с размисъл за убиване на времето.. Чакаха телата. Не знам успяха ли в това очакване, но понеже въздухът около реките тогава бе по-чист, поне успешно дочакаха старостта. И не знам защо стотина дни след старта на протеста полека-лека
пейзажът на площада заприличва на крайречен и ние сякаш се настаняваме да чакаме,
макар и готови да чакаме до смърт. Сякаш там, зад онзи министерски съвет с колоните, под които бият демонстранти, зад ЦУМ също, тече реката на живота, която трябва да донесе телата. Отлично знам, че търпението много често е резултатно също като устрема, дори и повече. Но и аз, както повечето от вас, вече изгубихме търпение да търпим.
Колкото до мен самия, клечал съм на брега на всякакви реки, някои от тях и световни. Само че, изглежда, когато не ги чакаш специално, никакви тела не идват. Или плуват срещу течението, за да не ти доставят удоволствие. Или пък се трупат по-нагоре, настанили се удобно да чакат... златната вода. И няма кой да ги отмести. А може и само в древния Китай мъдростите да са били валидни. В нашия разнебитен и оскотял от днешното полуграмотно управление живот вероятно единствено глупостите работят.
Докато си размишлявах по скоростта и равносметките на протеста, насреща ми цъфна колегата N., навлечен с официалната тениска „мутри вън” върху костюма и якето, досущ като хокеист. Подписал се, каза, под призива на интелектуалците – само колкото да се ядосва. Бил в началото на листата, в първата стотица, а сега го подредили по азбучен ред и отишъл чак във втората половина. Ухилих се злорадо, но лицемерно го успокоих – може пък, като вземат да раздават това-онова след победата, да почнат отзад напред. (Ако не решат да раздават тояги, де!) Той улови гаврата и ме захапа: лесно му е, на когото го няма в списъка, никакви грижи. Не рачих да му се обяснявам, но обяснението не може да се избегне, затова ще го поднеса на вас. Първо, като човек с перо и призвание, когато имам нещо да заявя, аз го написвам и отпечатвам. По тази причина отсъствам от всякакви, дори такива наистина престижни списъци. И второ, специално този се изработваше във фейсбук, където чисто технически не присъствам. Уважавам всички, които вече са го подписали, и другите, които предстои да го направят. Рязането на мостове към властта е като рязане на окови. Иначе каква е моята позиция по текущия момент, не е известно само на онези, които не четат в. „Сега”. За което ги съжалявам.
Та за яйцето. Може някой ден да се жлътне и по брюкселските площади. Но там ще искат яйца от свободни кокошки. Е, ще му мислим, като му дойде времето. А тук и сега са нужни свободни хора. Колкото може повече...
