Трудните времена са подходящ повод за анализ на качествата на едно общество. Под примката на коронавируса се раждат ред положителни импулси у нас, които липсваха или не бяхме забелязали в „мирен” период – инициативност, взаимопомощ, мобилизираност. Но успоредно с тях откъм народните недра избуяват отрицателни явления, които не са за пренебрегване. Става дума за липсващата лична отговорност, която е крайъгълен камък за човешките взаимоотношения от всякакъв вид – ако отсъства,
нито една форма на демокрация не е успешна
(либерална, консервативна и т.н.), редът по улиците и хармонията в семействата се рушат, а конкретно сега – минира се всякаква медицинска превенция и се заструшават човешки животи.
Проявите на лична безотговорност в последните месеци не може да се измерят, няма как да определим много ли са или малко. Но ги творят представители на всякакви прослойки. Същественото е, че те не просто поставят в риск околните, но и изразяват мироглед, в който
правилата важат за всеки друг, не и за тях.
Свикнали сме политици да демонстрират такова поведение, но в действителност то е присъщо и на много други хора, включително на такива, които следва да са еталон на микро ниво. Пример в това отношение е премиерът Бойко Борисов. След като човекът, който управлява държавата почти еднолично, постоянно и безцеремонно гази правилата - така и не се научи да носи маска, обикаля страната, за да наглежда ненужно пътища и магистрали, постоянно се обгражда с тълпи непознати, е нормално сънародниците му също да са разпищолени. Но все пак малцина вземат решенията си в индивидуалния живот, повлияни от министър-председателя или други политици.
Индивидуалната (без)отговорност следва географията на самата коронакриза. До около 10 март, докато летяха неограничено самолети, много българи посещаваха Италия и Южна Европа без крайно належаща причина. Туроператори продължаваха да зарибяват клиенти с ексурзии до Барселона или Лисабон, които „живеят своя нормален живот по-красиви от всякога”. Хора навестяваха изложения (незатворените), симпозиуми, семинари. А през това време
ужасът на Апенините вече бе налице,
Испания даваше признаци за катастрофа, заплаха с непредвидим мащаб надвисваше навред. Няма никакво значение дали в конкретната държава е имало епидемия тогава, какви точно са били охранителните мерки, дали съответният човек се е заразил – обикалянето на света носи риск и мнозина счетоха, че няма проблем да го поемат. Още по-зле – увещаваха и други да вършат същото. По-късно редица държави (сред тях България) ограничиха влизането на чужденци, но потокът от сънародници не спря, не секна и към страните без такива ограничения – въпреки препоръчваната изолация. Днес виждаме как пътници със симптоми и вече доказани
носители на COVID-19 се качват в самолети,
в автобуси, в таксита, без да вземат мерки да предпазят останалите. Мнозина пренебрегват задължителната карантина, отново за собствено удобство и удоволствие. Без да им пука особено, че рискуват не само собственото си здраве и живот.
Разбира се, трябва да се отчетат и няколко обстоятелства, обясняващи тези действия. Първо, определено живеем в луд свят, който изисква карантина по домовете, но оставя обществения транспорт да се движи между държавите. Пътуват не само българи, естествено. Второ, този свят, когато не е луд, се прави на такъв. Например след няколко случая с наши граждани основателно може да се предположи, че Холандия целенасочена пуска зад граница хора с COVID-19 или поне с явни симтоми; нищо не е в състояние да спре Великобритания, Германия или Австрия да събират селскостопански работници, болногледачки и друга недостигаща работна ръка. Трето, всяка нация реагира според опита си, а нашият, за щастие, досега не е печален. Четвърто, голяма част от българите пътуват поради препитание – единствената им надежда е гурбетът,
принудени са да избират между работа и здраве.
Работниците следва да бъдат разбрани, нямат голям избор в менгемето на обстоятелствата. Но пък поставят в риск и хората, които обичат. В крайна сметка, след като граничният контрол не е преграда за болни и носители (особено българският!), единствената възможност за възпиране на заразата е индивидуалното решение да не се пътува – взето с глава върху собствени рамене. Важи и за личните мерки, които се предприемат в делничния живот. Колкото тривиално да звучи, здравето наистина е най-важно.
Разбира се, има и хора, които не вярват, че е налице зло като коронавируса, или поне в такива мащаби. Привижда им се конспирация между Тръмп, Путин, Си Дзинпип и Бил Гейтс, плюс манипулирани медийни кадри със смъртта в Италия. Готови са да жертват възрастните люде, като в представите им собствените родители оцеляват. Роптаят, че от обездвижване също се умирало, макар в България никой да не е забранявал движението (а други държави силно го ограничиха).
Тази неподправена човешка глупост
отново съжителства с личната безотговорност, защото едно е да къташ тези „истини” при теб, друго е да убеждаваш в тях публика. А „Фейсбук” е доказателство за второто – дефилирит какви ли не лъжи, най-гнусни. Нито един любител на конспирацията обаче не отива да занесе храна на карантиниран в дома му пациент, защо ли? Но по-големият проблем е, че няма да се намери и човек, който би се почувствал лично отговорен, ако негов читател в социалните мрежи вземе се разболее, вярвайки му и пренебрегвайки сигурността. А темата за поведението в интернет отново надхвърля конкретния казус с коронавируса – в епоха, в която всеки може да каже всичко и милиони да го чуят, пак индивидуалната отговорност е
базовата бариера, която да отсява доброто от злото.
Наличието на съвест твори добро и при най-лошите закони, отсъствието й - обезсмисля най-прекрасните. Само отговорни хора биха отказали да разпространяват (и четат!) лъжи, пак те биха работили върху собствените умения да ги разграничават от истината. Само те биха развивали и (само)критичност, без която просто са загубени като интелигентни същества.
С една дума – кризата с коронавируса разкри важни недостатъци в индивидуален план. Пътят до добро общество е дълъг, важното е да се учим от грешките. Светът е голям, луд, без лична отговорност няма как да построим добра действителност край себе си.
