Димитър Шумналиев е завършил българска филология в Софийския университет. Специализирал е френски език и литература във Франция. Завършил е и писателска програма на Университета в Айова, САЩ. Работил е във вестниците "Народна младеж", "Отечествен фронт", "Литературен фронт", "Народна култура", в БНР. Бил е главен редактор на в. "Пулс", на в. "Факс" и заместник главен редактор на в. "Труд"; главен редактор на вестник "Нощен Труд". Известен е с романите си "Храмът на осмицата" (2010), роман за катарите; "Бяло сладко" (2016), роман за Бялото братство. Творби на Шумналиев са превеждани на английски, руски, немски, френски и др. Носител на Голямата награда за литература на Софийския университет "Св. Климент Охридски". За сборника "Влюбени разкази" (2002) Димитър Шумналиев получи авторитетната литературна награда "Балканика" за 2004 г.
----
- Г-н Шумналиев, вие бяхте председател на журито за наградата "Хеликон" 2018 г. Всички бяха изненадани от доброто решение на журито паричната стойност да отиде във фондация "Йордан Камджалов". Доста се коментира, че единствено класическата музика не е "опошлена". Като пряк и косвен наблюдател как оценявате съвременната българска литература?
- Съвременната ни литература е в подем, набра мощна енергия, в читателския съд се вместиха млади хора с подготовка, морал и висок талант. Като председател на журито на "Хеликон" в продължение на три години изчетох десетки белетристични произведения. Беше истинско удоволствие да откривам нови имена или да се радвам на творческата неумора на утвърдени автори от така нареченото средно поколение. Тематично разнообразие, завладяваща изказност. Действителен майсторлък. В нашата литературна панорама работят знакови личности. Поне двайсетина от тях са достойни за европейските книжарници и награди. Да не посочвам имена, че да не ме обвинят в нерегламентирано продуктово позициониране.
- Но миналата година журито не даде голямата награда на "Хеликон". Защо?
- Дванайсетте номинирани книги бяха изключително стойностни, съдържателни, честни, изваяни от познавачи на езика, на съвременния сленг, ако щете. Младият език е по-динамичен, по-ритмов, по-бърз. Не понася епитети и дълги изречения. Честна дума, всяка от номинираните творби ме учеше да не остарявам. При тези изравнени стойности как да вземем решение за голямата награда? Как да отбележим връх, когато всички са върхове. 
- Доколко спадащият интерес към книгата се дължи на новото време, на "демократичната" свобода на изказа?
- Не съм съгласен! Не се наблюдава спадане на интереса към книгата. Въпреки високите технологии и ускорените комуникации. И аз имам заредени електронни джаджи, ала предпочитам, докато влизам в творческите дебри на автора, хартията да ме гали. Съществуват печеливши издателства. Печеливши книжарски вериги. Те съществуват тъкмо защото продават книги и защото пазарът ги иска. 
- Преди време писателят е отстоявал в произведенията си съвест и морал като честност, почтеност, любов към ближния. Необходим ли ни е днес подобен или друг човешки морал за литературата? 
- Съвременната литература е по-морална, защото има повече свобода. Не обслужва властови центрове. Майсторите на високото слово не правят пропаганда, а и не са задължени да се кланят на управлението. Това е шанс, който ние, от "онова" поколение, нямахме. Авторите трябваше да се съобразяват повече с нормативните критици, отколкото със словото. 
- Беше ли престижна писателската професия преди промените? 
- Преди промените съществуваха Съюз на българските писатели, Кабинет на младия писател и какви ли не форми за организация на писателския труд. Какво да крием! Всеки дебютант копнееше да бъде приет в Кабинета на младия писател - сигурна площадка за полет към прословутия Съюз на българските писатели (СБП). Мощна професионална форма за стимул и наблюдение на творците. Внушаваше авторитета на богоизбрания. Раздаваше награди, осигуряваше повече хонорари. Повече самочувствие. По-лесен достъп до работа в редакции, издателства, списания, телевизия, радио, в сценарните комисии на "Българска кинематография" например. Членството беше нещо като паспорт за предимство. Да не говорим за богатата почивна база на СБП, Хисаря, Ситняково, Стария Пловдив, Созопол и къде ли не. По-евтино, повече спокойствие, по-специални доставки за писателските тела и техните семейства. Станции за богоизбрани. В тях се срещаха съратници, действителни таланти и действителни служители на правата партийна воля. Ветерани, заслужили по преданост и заслужили по величие. Тогава и величието имаше мерна форма. Например беше много полезно човек на СБП да стане член на Централния комитет на БКП. Така се укрепваха позициите на писателското войнство. Ръководствата на творческите съюзи бяха в постоянна форма на взаимна ревност. Тодор Живков взе новата станция на военните в Златни пясъци и я даде на СБП. Дворът се разшири в красив парк. Стигна до шосето за Международния дом на журналистите. За да не налети автомобил върху физическото състояние на някой писател, по пътя за плажа се изгради подлез - от парка директно в тунела и обратно. Ето до какви детайли стигаше грижата на властта!
- Разместването на социалните пластове след демократичните промени какво разруши в нас и с какво ни обогати?
- Всяка промяна размества пластовете на духовното, рухват ценностни системи, за да се родят нови. 
- Какви?
- Да, какви? Е, това е благодатната задача на твореца. Разгадавай! Ние имаме невероятен исторически шанс. Представете си целият ви живот да премине в една система. Пет века например под турско робство. Не бе, съжителство. Духовно-религиозно сътрудничество. Ние израснахме в социализма с всичките му метастази и младости. Бяхме деца на системата, веруюто, измамите и съгледвачите му. После усетихме, че социализмът се залюлява. Някои страдаха, някои се извисиха. Някои замряха в клетката си, други я счупиха. После избухна демокрацията. Избухнаха надежди, мании, нови робства. Народът поведе политиците към собствения си кръст. Живеем в система, която никой не може да детерминира. Да обясни и да стигне до обобщение. Затова тази система няма философия. Има обслужваща социология.
- Като каква картина виждате страната ни през 2019 г.? И в какви цветове?
Годината ще бъде разноцветна, богата на политически хватки, битки и говорене. Ала въпреки управленския театър страната ни се развива, честна дума - ние сме надарени от Бога не само с природата си, но и с много шанс. Само черногледците не го виждат. Бизнесът върви, не ни тресат етнически бомби, народът ни е велик, защото е търпелив. През 2019 г. творците ще продължат да изследват вековни територии. Кой бог определя талантите? Кой им внушава мисията? Кой възпитава благородството им, уважението към човешката съдба, мотивацията за повече любов към ближния, за повече избавление и така нататък? Оттук пък следва загадката: "Що е оптимизъм? Да вярваш в доброто не е ли старомодно? Защо всеки герой на доброто е страдалец?". Човешката душа не е сътворена, за да страда. Следователно доброто заробва. Бог е на друго място.