Дипломат във френското посолство в София ми каза преди десетина години: "Ние сме якобинци". Това бе най-краткият начин да ми обясни що за хора са французите и как се ориентират за кого да гласуват.
Преди година и половина обаче в София бе знаменитият френски карикатурист Плантю, който ме увери: "Не сме якобинци! Гали сме".
Близо четири десетилетия наблюдавам френския политически живот и виждам, че и двамата са прави. Но има нюанси, чиято разлика пролича много ясно на последните европейски и парламентарни избори. Мнозина говорят за изненада, шок и лудост, но французите направиха нещо, за което се готвеха отдавна - трансформираха се от якобинци в гали, без едното да отрича другото. Якобинската им природа е политическа, а галската е социално-психологическа.
Дълго време Франция бе еталон за политическо разделение
по линията ляво-дясно
В червения пояс на Париж бяха работническите квартали, които служеха за крепости на комунистите, а сетне и на социалистите. Столицата пък бе бастион на десницата и 130 години след Парижката комуна отказваше да избере кмет от левицата. Отделно в нея личеше разлика между десния бряг на река Сена, който принадлежеше на богатите, т.е. на десницата, и левия бряг, където левицата се опираше на студентите, интелектуалците и спомена за някои работнически квартали около бившите заводи на "Ситроен" и "Рено".
След първия тур на парламентарните избори в неделя вече не се забелязва червен пояс, а може да се говори само за червени острови на картата на Франция. Традиционната левица в лицето на комунистите и социалистите залезе и бе заменена от аморфно образувание, наречено "Нов Народен фронт". То не измисли друга основа на обединението си освен славния исторически спомен за Народния фронт през 1936 г.
Подобна е съдбата и на традиционната десница, представлявана днес от "Републиканците", които са бледа сянка на някогашната мощна голистка партия. Нейният произход е народняшки, т.е. също якобински, защото във Франция е немислимо да се афишираш като симпатизант на привилегированите съсловия. Така е от Френската революция през 1789 г. до днес. Всеки завой силно надясно е водел или до реставрация на монархията, или до подозрения, че се залита към нея. Призивът на либералния президент Еманюел Макрон към французите да се обединят в силен "републикански фронт", за да спрат възхода на крайната десница, има за цел да събуди техните якобински рефлекси. Самият Макрон, който се изстреля в голямата политика преди седем години, дойде не откъде да е, а от правителството на социалиста Франсоа Оланд, т.е. от левите среди. Неслучайно във Франция има изобилие от леви интелектуалци и почти няма десни интелектуалци - някак си срамно звучи.
Как да се обясни възходящият феномен Льо Пен?
Френската крайна десница, представяна от Националния сбор (именувал се по-рано Национален фронт) също е якобински, защото социалната му база е такава. Той бракониерства на работническия терен, където е умряло доверието към традиционните леви партии. Пръв усети отварящата се празнина основателят на Националния фронт Жан-Мари Льо Пен, който обаче залитна към типичното крайнодясно, присъщо повече на симпатизантите на режима на маршал Петен. Речникът му бе пълен с антисемитизъм, ксенофобия и омраза към различните. Затова и бе обект на съдебни дела. След като направи дъщеря си Марина Льо Пен член на Политбюро, тя постепенно иззе функциите му и зави наляво. Отказа се от антисемитизма, наложи разделителна линия между стара и нова миграция, като прие старата за даденост и я използва за отпора си срещу новата, смекчи антиевропейския тон и спря да говори за излизане от еврозоната и НАТО. Влюби се тайно в руските банки, които ѝ отпускаха кредити за предизборните кампании.
Завоят бе толкова остър, че в един момент се наложи да изхвърли от партията баща си, за да не ѝ пречи с лошите си маниери. После смени името на партията, което стана Национален сбор. Настани централата си в мигрантския работнически квартал Нантер от някогашния червен пояс на Париж, а очарователната си политическа играчка Жордан Бардела намери в предградието Сен-Сен-Дени, където някога се помещаваше редакцията на комуннистическия всекидневник "Юманите". Той печели симпатии не само с младостта си (28 години), но и с легендата за своя скромен социален произход (в действителност разведеният му баща е богаташ, който го е глезил със скъпи подаръци).
Ако запитате къде са традиционната левица и десница, отговорът е все един - при Льо Пен. "Републиканците" дори се опозориха като нейни колаборационисти, защото едни (начело с лидера си Ерик Сиоти) призоваха своите оредели симпатизанти да гласуват на втория тур за Льо Пен, а други се спотаиха и не отправиха никакъв призив за "републикански фронт", което бе намигване, че са свободни да идат при нея, ако им харесва.
Якобинската политическа окраска продължава да оцветява френския политически живот, но с
нови нюанси
Франция сякаш се връща към бунтарство далеч отвъд революцията, създала якобинството. Главно острие на конюнктурно обединилата се левица е "Непокорената Франция" на Жан-Люк Меланшон. Названието ѝ сякаш е взето направо от комиксите за Астерикс и Обеликс, които олицетворяват последното галско село, останало непокорено от Юлий Цезар през първи век пр.н.е. По онова време водеща е била племенната съпротива, а не някаква политическа принадлежност. Същия галски дух експлоатира и Марина Льо Пен, която срещу политическото статукво на традиционните партии се оприличава на съвременна Жана д'Арк (по-късният дамски еквивалент на галския вожд Версенженторикс). Макрон, и той носеше галски образ на либерален младежки бунтар срещу родителите си в левите среди, който обаче помръква от изхабяване във властта.
Така на втория тур се очертава да се сблъскат гали от три села, които се рекламират с непокорство. В тази роля на Макрон му е най-трудно, защото другите лесно се представят за отрицание на властта. Неговата лудост да разпусне Националното събрание и да загуби относителното си мнозинство, с което можеше да продължи да управлява до края на мандата си през 2027 г., е
пресметнат риск
Както галите разчитат на хитрост, за да се съпротивляват на могъщия Рим, така и той открехва пътя към властта на Националния сбор, за да му даде достатъчно време да се омърси от нея преди следващите президентски избори.
Важният пост във Франция е не толкова премиерският, колкото президентският, защото страната е президентска република. Неслучайно Марина Льо Пен не се блазни да стане премиерка, а тика напред младежа Бардела. Пази образа си за по-важното. Макрон пък е готов да приеме неудобството да съжителства с правителство на крайната десница, но да я заведе в калта на нерешимите проблеми, за да отмилее и тя на французите. Така на излизане от Елисейския дворец ще си спести унижението да предаде ключовете на Марина Льо Пен.
Другото, на което все още се надява, е магическата отвара на републиканския фронт, която обаче е изветряла и може да не подейства мобилизиращо на французите на втория тур. За разлика от друида на галите той е забравил формулата ѝ. Затова на 7 юли ще разчита на студена водица и на плацебо ефекта.
