Навръх 9 септември в ушите ми звучи Деветата симфония на Бетховен. И ми става малко тегаво – ето: аз мога да я чувам тая симфония за разлика от автора ѝ, който е бил глух. Но такъв е животът.
За мен и колегата Варадин днешният 9 септември е истински празник. Защото на този ден ни изплащат пенсиите. Те трябваше да ни ги пуснат на 7, ама той пък се случи в събота. А банките не са денонощен магазин, банкерите са си надвили на харча и поне в празничните и в почивните дни не ги е еня за нас, макар че лихвите си текат. Но такъв е животът.
И както в ушите ми звучи Деветата симфония на Бетховен, се отправям към пл. „Журналист“. Наоколо кьорав журналист не живее, като изключим колегата Варадин и мене, ама ние пък не сме кьорави, та да се чуди човек защо е кръстено така това площадче. Даже доста соц звучи – имаше навремето такива улици: „Парашутист“, „Граничар“ , „Химик“, „Съзнание“, „Знаме на труда“, че и още ги има.
Вярно, че някои се напнаха спешно да преименуват пл. „Йорданка Николова“, който пък преди това беше пл. „Йорданка Чанкова“ (но понеже Чанков изпадна в немилост, го отнесе и убитата му съпруга!), ама можеха да измислят нещо по-умно. Какво да ги правиш обаче – изтърсаци на соца: лягат си верни на Партията, а се събуждат първи демократи!
На пл. „Журналист“ при банкомата на нашата банка имам среща с колегата Варадин. Да си теглим заедно пенсиите. Ние с него в този живот все теглим и все заедно... Но такъв е животът.
Както винаги, двамата сме абсолютно точни и финишираме едновременно, макар от противоположни посоки.
И се прегръщаме, сякаш единият се връща от гурбет в чужбина, а другият – от миротворна мисия (което си е едно и също!), а в ушите ни звучи „Одата на Радостта“, за да не забравим, че сме европейци, макар и от втора ръка.
– Сега ще видиш как съединението прави силата! – буботи колегата Варадин.
– В смисъл? – недоумявам, защото 6 септември не го почетохме и с бира дори.
Но така е, когато празник се падне преди пенсия. А можеха да ни я дадат по-рано. Щом може два дена по-късно, защо да не може два дена по-рано. Но както би рекъл финансовият министър: „Да ви имам проблемите!“ Ама лесно му е на него – и наем даже не плаща. Но такъв е животът.
– В смисъл – не ме оставя съвсем да се отплесна колегата Варадин, – че двете ни пенсии заедно минават прага на бедността! А това е повод за какво?
– Да се черпаваме! – почти изкрещявам аз, използвайки лафа на Васката Джерекаров (светла му памет!).
И тръгваме към дома на колегата Варадин. Пътьом той купува от аптеката литър медицински спирт. 2 л вода, 1 л спирт и ето ти 3 л ракия за около 7 лв. общо! А е ракия, защото колегата Варадин добавя 50-60 капки мускатов аромат – флакончето го купува за няма и 3 лв. от Женския пазар, а 1 флаконче е за 50 л ракия.
... Няколко часа по-късно съвсем сме напреднали и разпищолили.
– Такъв е животът – клатя глава.
– Това живот ли е? – кипва колегата Варадин. – Маа му стара, да стане сега една социална революция, па стой, та гледай! Па да ги изправят всички олигарси и разните дебелогъзи политици пред Народния съд... А той е бетер Страшния съд, да знаеш.
– Знам – мънкам, – ама после ще кажат, че е изтрепан цветът на нацията.
– Какъв цвят, бе? – крещи колегата Варадин така, че от тавана пада мазилка. – Какъв цвят? Лайняният!
Отивам до грамофона. Колегата Варадин си държи в кухнята един стар грамофон. Ровя се из плочите, намирам каквото търся. И пускам Деветата на Бетховен.
Мамка му и живот! Ама ще живеем напук на политиците и прочие!
