Христо Йотов е роден през 1950 г. в София. Завършва живопис в НХА. Занимавал се е със сценография, стенопис и приложна графика, работил е в БНТ и театър „София“. Има повече от 40 самостоятелни изложби в страната и чужбина. През 2018 г. бе награден със „Златно перо“ за приноса си в изобразителното изкуство. Картини на Христо Йотов притежават НХГ и повечето големи галерии у нас, както и частни галерии в Атина, Анкара, Баден и Цюрих (Швейцария), Грац (Австрия), Хюстън (САЩ) и много частни колекции.
1. Благодаря ти, дядо, за страха!
Хората се гордеят със своите дядовци - герои от войните, аз се гордея с моя, защото не е бил герой. Имал е лошия късмет да се роди през 1893 г. и през 1912-а е бил на 19. Като започват войните, го мобилизират - и няма свършване: Балканска, Междусъюзническа, Първа световна, Втора световна … изкарва ги всичките, от край до край.
Участва и в Отечествената война през 1944-1945 - въпреки че вече е бил на възраст, на която не са можели да го вземат. Но двама от синовете му били в наборна възраст и заминали за фронта. За да не вземат и третия, той се писал доброволец. Тогава по закон от едно семейство са можели на вземат до трима мъже в армията. Заради годините му - вече бил над 50, не го пратили на фронта, а по-назад, в тила. И от тази война се прибрал невредим. Тоя пич е изкарал 7-8 години на война, без да получи нито една драскотина и нито един медал. И никакви нашивки - воювал е много внимателно и предпазливо, без никакви излишни рискове. Бил е от отговорен пред семейството си. И затова му дължа своето съществуване. Благодаря ти, дядо!
Бил е също изключително практичен шоп. На 4 години умира майка му, баща му си намира нова жена с нови деца и се освобождава от тези от първия брак - пратил ги при една бездетна леля. Нали е казано - ако имаш две деца, дай едното на ближния - той обаче дал и двете. Така дядо идва в Пролеша гол и бос, без никакво наследство, само с яко бачкане успява да събере доста земя. После идва Девети...
Сега живея в неговата къща. В центъра ни селото има паметник на героите от войните и името на дядо ми го няма там. Ако го имаше, сигурно мен щеше да ме няма.
2. Как станах алжирец в Тексас
Преди сигурно 25 години бях решил да стана голям американски художник от български произход. По това време бях приятел с американския посланик Уилям Монтгомери, много симпатичен човек, който си купуваше картини. И в знаменитото футболно лято на 1994 г. заминах за Тексас с намерението да направя изложба.
Живях известно време при един мой приятел, но там не можеше да се рисува, а аз щях да правя велики неща. Затова наех студио в един тих квартал на Хюстън - с голямо ателие, малка спалничка и килер. Отначало се заключвах - с няколко ключалки отгоре, отдолу… но като видях, че в квартала никой не ми обръща внимание, забравих да се заключвам. А рисувах много до късно, защото нямах какво друго да правя.
И една нощ чувам, че се отваря вратата и влиза някакъв тип - явно пиян, което е рядко явление там. Да видиш пиян човек на улицата в Америка е много трудно. Но този беше пиян, влиза и започва да ми говори нещо „бре... бро…“ и аз реших, че иска бренди. Викам му, „Пич, нямам никакво бренди, обаче имам бира!“. А аз нямам компания и вече умирах някой да дойде и да пием по 1-2 бири, обаче това в Америка просто никога не става. Той обаче „не, не бира - бренди“.
- Бе, нямам бренди, бе човек, ако искаш бира, ще пием бира - говоря му аз на моя английски, който е като на бежанец от Афганистан.
Тоя пич обаче влиза в стаята, обикаля, гледа под леглото - търси бренди, си мислех аз. Чак по-късно разбрах, че търсел някаква си Брени, която е живяла там. Той на пияна глава се сетил, че му трябва Брени, но понеже не може да я намери, смята, че аз я крия. Положението беше малко напечено, защото с пияната тиква му беше трудно да разбере, че даже не съм чувал за нея.
Накрая все пак разбра, че тя не е тук и вика „Добре, дай бирата“. Отварям аз хладилника, вадя я - много хубава мексиканска бира - и той вика, че това не било бира, щял да отиде до колата и да донесе истинска американска бира. Отиде, извади от един стар пикап кашонче "Бъдуайзър". Изпихме бирата, която се оказа наистина по-хубава от мексиканската. Някъде вече след 1 часа пуснах музика - имах касетки с някакъв рок - и той вика „А, ти такава музика ли слушаш? Сега ще те заведа в едно рок кафе“. И аз, вече достатъчно пиян, се навивам. Той - още по-пиян, но не ми даде да карам.
И аз не знам как, но накрая стигнахме до един клуб, в който някаква група свири рок. Той ме представя на приятелите си: „Този е от Алжир - мой много добър приятел алжирец!“. Аз викам „Не, не - не съм Алжир, от България съм!“. При това всички викаме заради силната музика. Вместо Бългерия той още в ателието чул Алгерия. Аз му обяснявах, че Алжир е в Африка, а България - в Европа, но… А в рок клуба всички - също доста почерпени, много ми се радваха, че съм от Алжир и искаха да ме черпят, аз също исках да ги черпя, а още повече исках да им обясня, че Алжир е в Африка, а аз съм от България, която е в Европа. Защото Европа има тежест, нали. Но за тях си останах алжирец. Поне ги убедих, че Алжир е в Европа!
3. Как разбрах, че има Господ и той се грижи за своите
В селото, дето живея, енорията се движи от един поп, Асен се казва. Много готин пич, ловец, много запален. Една зимна вечер - студ, дълбок сняг, се звъни на вратата, отварям аз - Асен. С ловни дрехи и доста пийнал. Влиза и вика - "кво ше черпиш"? Той ми е приятел, почваме да се черпим, при което той се накваси още по-здраво. По едно време стана и иска да си тръгва. А той живее в друго село - на 3-4 километра, но не иска да минава по магистралата, защото там дебнат катаджии, а по едни черни пътища. Там имаше 60 см сняг, а той беше с едно старо беемве, което не е 4х4.
Викам му - Асене, остани да спиш в ателието, има диванче, ще преспиш, ще ти мине, щото е опасно в това състояние и в това време…
- Кое е опасно, бе? Мен ме пази Шефа отгоре.
- Как ще те пази в тоя сняг, бе - дори и да не катастрофираш, ще те хване бялата смърт, ще заспиш и ще умреш.
- Мен Господ ме пази, нема страшно. Ти не вярваш ли?
- Абе, аз вярвам, ама чак дотам…
- Чакай тогава да ти разкажа една история за един такъв, дето не верваше…
И ми разправи как тяхната ловна дружинка от Храбърско 4 години нищо не могли да ударят. Зад селото има едни склонове, една хубава гора, сигурно пълна с дивеч, обаче положението се е закучило яко - и те 4 години само с голи ръце се прибират. Дружинката опира до поп Асен. Така и така, да вземе да направи един водосвет за добра слука, защото вече не виждат друг изход.
„Отиваме - разправя Асен - в горичката, там има стара чешма. Дружинката се строява, оставят пушките, палят свещите, аз обличам униформата и почвам - както си му е редът - водосвет за успешен лов. Обаче гледам от целата група един тъпак, седнал отстрани на един камък, без свещ и вика — аре, бе, нема ли да свършвате, че я кое време стана? Аз му викам — земи запали една свещ, не се излагай. А той — не. Понеже е митничар от Калотина, от стар комунистически род, атеист. Свърших водосвета и още същия ден бум, бум, бум - три прасета! Всички имаме план кой откъде да се прибере, за да не стане някоя грешка. Започваме да се изтегляме един по един към сборния пункт, аз вървя последен и чувам откъм дерето шуп-шуп-шуп — стъпки в шумата. Тоя, атеиста, го гледам, върви и си говори „Да вервам ли? Да не вервам ли? Да вервам ли? Да не вервам ли?“.
Разказа ми Асен тази история и си тръгна, не можах да го удържа. На другия ден ме е страх да се обадя у тях - лош път, лошо време, слаба кола, пияна глава - няма начин да не му се е случило нещо. Накрая събрах кураж и звъня, вдигна попадийката. И аз въртя, суча отдалече, за да не разбере, че не съм успял да го спра: „Абе, Асен дали е там, че мислех за го питам нещо…“ А тя: „Тука е тая свиня, напил се е някъде снощи и сега спи като пън“.
При тези условия, при които тръгна, просто няма начин да си е стигнал у дома сам. Така разбрах не само че има Господ, ами и че той се грижи за своите хора.
4. Когато бях велик художник
Тази история е от времето на югоембаргото, когато американците бяха бутнали няколко моста на Дунава. Един виден видински художник организира пленер, който се състоеше в пътуване с кораб, голям почти колкото "Титаник". За три-четири дни трябваше да влезем в сръбската част на реката, да попътуваме още малко донякъде и после - обратно. Огромен туристически кораб с ресторант, оркестър с певица и балет от 6 момичета, по пустия заради войната тих бял Дунав - и на него шестима художници.
Това, че бяхме само шестима още отначало, ни накара да си помислим, че сме велики художници или че тук има нещо съмнително - но по-скоро първото. Корабът беше с всичките му екстри - двата бара работят, пиеш и ядеш колкото си искаш - и само си викаш „Егати! Какъв художник съм аз!“. Пътува корабът срещу течението и на втория ден стигаме до малко градче. Първо мина един от екипажа и вика, „Тука спираме и вие слизате да разгледате града“. Обаче как да слезеш, когато си пил цяла нощ?
- Не, мерси, ние си пием тука бира и сме си добре.
- Абе, слезте бе, момчета, знаете ли какво бижу е този град! Не сте го чували, но има страхотни паркове, галерии, а какви магазини…
- Не, мерси, тука ни е добре.
След малко идва капитанът.
- Момчета, айде стига вече, трябва да слезете. Вие сте художници! Трябва да го видите този град.
- Не можем, просто не можем.
- Абе, вие не можете, ами ние сега имаме малко работа и ще отидем до едно пристанище, което е в индустриална зона - а там е една мръсотия, един шум - не е за вас… много ви моля, бе, момчета!
- Нищо, де - и ние ще дойдем.
Дори след всички молби ние още не се сещахме защо сме на този кораб. Накрая, понеже не можеха да ни свалят насила, корабът тръгна. Наистина отиде в една индустриална зона. И като извади дебелите маркучи - не знам колко цола, обаче доста дебели, започва да пресипва петрола, чак тогава започнахме да се досещаме, че не са ни поканили, защото сме чак толкова велики творци. А имаше професори между нас, сериозни художници… накрая, разбира се, никой не се поинтересува какво сме нарисували. Но как само си повярвахме в един момент… все пак цял кораб бяха наели хората, само дето не било заради нас.
