Quantcast
4 истории на художника Христо Йотов | СЕГА
facebook
twitter

Уикенд

4 истории на художника Христо Йотов

Дядото на твореца участвал в четири войни без драскотина, а самият той станал алжирец в Тексас
2 338
 Личен архив
Христо Йотов, автопортрет

Христо Йотов е роден през 1950 г. в София. Завършва живопис в НХА. Занимавал се е със сценография, стенопис и приложна графика, работил е в БНТ и театър „София“. Има повече от 40 самостоятелни изложби в страната и чужбина. През 2018 г. бе награден със „Златно перо“ за приноса си в изобразителното изкуство. Картини на Христо Йотов притежават НХГ и повечето големи галерии у нас, както и частни галерии в Атина, Анкара, Баден и Цюрих (Швейцария), Грац (Австрия), Хюстън (САЩ) и много частни колекции. 

 

1. Благодаря ти, дядо, за страха!

Хората се гордеят със своите дядовци - герои от войните, аз се гордея с моя, защото не е бил герой. Имал е лошия късмет да се роди през 1893 г. и през 1912-а е бил на 19. Като започват войните, го мобилизират - и няма свършване: Балканска, Междусъюзническа, Първа световна, Втора световна …  изкарва ги всичките, от край до край.

Участва и в Отечествената война през 1944-1945  - въпреки че вече е бил на възраст, на която не са можели да го вземат. Но двама от синовете му били в наборна възраст и заминали за фронта. За да не вземат и третия,  той се писал доброволец.  Тогава по закон от едно семейство са можели на вземат до трима мъже в армията. Заради годините му - вече бил над 50, не го пратили на фронта, а по-назад, в тила. И от тази война се прибрал невредим. Тоя пич е изкарал 7-8 години на война, без да получи нито една драскотина и нито един медал. И никакви нашивки - воювал е много внимателно и предпазливо, без никакви излишни рискове. Бил е от отговорен пред семейството си. И затова му дължа своето съществуване. Благодаря ти, дядо! 

Бил е също изключително практичен шоп. На 4 години умира майка му, баща му си намира нова жена с нови деца и се освобождава от тези от първия брак - пратил ги при една бездетна леля. Нали е казано - ако имаш две деца, дай едното на ближния - той обаче дал и двете. Така дядо идва в Пролеша гол и бос, без никакво наследство, само с яко бачкане успява да събере доста земя.  После идва Девети...

Сега живея в неговата къща. В центъра ни селото има паметник на героите от войните и името на дядо ми го няма там. Ако го имаше, сигурно мен щеше да ме няма. 

 

2. Как станах алжирец в Тексас

Преди сигурно 25 години бях решил да стана голям американски художник от български произход. По това време бях приятел с американския посланик Уилям Монтгомери, много симпатичен човек, който си купуваше картини. И в знаменитото футболно лято на 1994 г. заминах за Тексас с намерението да направя изложба. 

Живях известно време при един мой приятел, но там не можеше да се рисува, а аз щях да правя велики неща. Затова наех студио в един тих квартал на Хюстън - с голямо ателие, малка спалничка и килер. Отначало се заключвах - с няколко ключалки отгоре, отдолу… но като видях, че в квартала никой не ми обръща внимание, забравих да се заключвам. А рисувах много до късно, защото нямах какво друго да правя. 

И една нощ чувам, че се отваря вратата и влиза някакъв тип - явно пиян, което е рядко явление там. Да видиш пиян човек на улицата в Америка е много трудно. Но този беше пиян, влиза и започва да ми говори нещо „бре... бро…“ и аз реших, че иска бренди. Викам му, „Пич, нямам никакво бренди, обаче имам бира!“. А аз нямам компания и вече умирах някой да дойде и да пием по 1-2 бири, обаче това в Америка просто никога не става. Той обаче „не, не бира - бренди“. 

- Бе, нямам бренди, бе човек, ако искаш бира, ще пием бира - говоря му аз на моя английски, който е като на бежанец от Афганистан. 

Тоя пич обаче влиза в стаята, обикаля, гледа под леглото - търси бренди, си мислех аз. Чак по-късно разбрах, че търсел някаква си Брени, която е живяла там. Той на пияна глава се сетил, че му трябва Брени, но понеже не може да я намери, смята, че аз я крия. Положението беше малко напечено, защото с пияната тиква му беше трудно да разбере, че даже не съм чувал за нея. 

Накрая все пак разбра, че тя не е тук и вика „Добре, дай бирата“. Отварям аз хладилника, вадя я - много хубава мексиканска бира - и той вика, че това не било бира, щял да отиде до колата и да донесе истинска американска бира. Отиде, извади от един стар пикап кашонче "Бъдуайзър". Изпихме бирата, която се оказа наистина по-хубава от мексиканската. Някъде вече след 1 часа пуснах музика - имах касетки с някакъв рок - и той вика „А, ти такава музика ли слушаш? Сега ще те заведа в едно рок кафе“. И аз, вече достатъчно пиян, се навивам. Той - още по-пиян, но не ми даде да карам. 

И аз не знам как, но накрая стигнахме до един клуб, в който някаква група свири рок. Той ме представя на приятелите си: „Този е от Алжир - мой много добър приятел алжирец!“. Аз викам „Не, не - не съм Алжир, от България съм!“. При това всички викаме заради силната музика. Вместо Бългерия той още в ателието чул Алгерия. Аз му обяснявах, че Алжир е в Африка, а България - в Европа, но… А в рок клуба всички - също доста почерпени, много ми се радваха, че съм от Алжир и искаха да ме черпят, аз също исках да ги черпя, а още повече исках да им обясня, че Алжир е в Африка, а аз съм от България, която е в Европа. Защото Европа има тежест, нали. Но за тях си останах алжирец. Поне ги убедих, че Алжир е в Европа! 

 

3. Как разбрах, че има Господ и той се грижи за своите 

В селото, дето живея, енорията се движи от един поп, Асен се казва. Много готин пич, ловец, много запален. Една зимна вечер - студ, дълбок сняг, се звъни на вратата, отварям аз - Асен. С ловни дрехи и доста пийнал. Влиза и вика - "кво ше черпиш"? Той ми е приятел, почваме да се черпим, при което той се накваси още по-здраво. По едно време стана и иска да си тръгва. А той живее в друго село - на 3-4 километра, но не иска да минава по магистралата, защото там дебнат катаджии, а по едни черни пътища. Там имаше 60 см сняг, а той беше с едно старо беемве, което не е 4х4. 

Викам му - Асене, остани да спиш в ателието, има диванче, ще преспиш, ще ти мине, щото е опасно в това състояние и в това време…

- Кое е опасно, бе? Мен ме пази Шефа отгоре. 

- Как ще те пази в тоя сняг, бе - дори и да не катастрофираш, ще те хване бялата смърт, ще заспиш и ще умреш. 

- Мен Господ ме пази, нема страшно. Ти не вярваш ли?

- Абе, аз вярвам, ама чак дотам…  

- Чакай тогава да ти разкажа една история за един такъв, дето не верваше…

И ми разправи как тяхната ловна дружинка от Храбърско 4 години нищо не могли да ударят. Зад селото има едни склонове, една хубава гора, сигурно пълна с дивеч, обаче положението се е закучило яко - и те 4 години само с голи ръце се прибират. Дружинката опира до поп Асен. Така и така, да вземе да направи един водосвет за добра слука, защото вече не виждат друг изход.

„Отиваме - разправя Асен - в горичката, там има стара чешма. Дружинката се строява, оставят пушките, палят свещите, аз обличам униформата и почвам - както си му е редът - водосвет за успешен лов. Обаче гледам от целата група един тъпак, седнал отстрани на един камък, без свещ и вика — аре, бе, нема ли да свършвате, че я кое време стана? Аз му викам — земи запали една свещ, не се излагай. А той — не. Понеже е митничар от Калотина, от стар комунистически род, атеист. Свърших водосвета и още същия ден бум, бум, бум - три прасета! Всички имаме план кой откъде да се прибере, за да не стане някоя грешка. Започваме да се изтегляме един по един към сборния пункт, аз вървя последен и чувам откъм дерето шуп-шуп-шуп — стъпки в шумата. Тоя, атеиста, го гледам, върви и си говори „Да вервам ли? Да не вервам ли? Да вервам ли? Да не вервам ли?“.

Разказа ми Асен тази история и си тръгна, не можах да го удържа. На другия ден ме е страх да се обадя у тях - лош път, лошо време, слаба кола, пияна глава - няма начин да не му се е случило нещо. Накрая събрах кураж и звъня, вдигна попадийката. И аз въртя, суча отдалече, за да не разбере, че не съм успял да го спра: „Абе, Асен дали е там, че мислех за го питам нещо…“ А тя: „Тука е тая свиня, напил се е някъде снощи и сега спи като пън“.

При тези условия, при които тръгна, просто няма начин да си е стигнал у дома сам. Така разбрах не само че има Господ, ами и че той се грижи за своите хора.

 

4. Когато бях велик художник

Тази история е от времето на югоембаргото, когато американците бяха бутнали няколко моста на Дунава. Един виден видински художник организира пленер, който се състоеше в пътуване с кораб, голям почти колкото "Титаник". За три-четири дни трябваше да влезем в сръбската част на реката, да попътуваме още малко донякъде и после - обратно. Огромен туристически кораб с ресторант, оркестър с певица и балет от 6 момичета, по пустия заради войната тих бял Дунав  - и на него шестима художници.

Това, че бяхме само шестима още отначало, ни накара да си помислим, че сме велики художници или че тук има нещо съмнително - но по-скоро първото. Корабът беше с всичките му екстри - двата бара работят, пиеш и ядеш колкото си искаш - и само си викаш „Егати! Какъв художник съм аз!“. Пътува корабът срещу течението и на втория ден стигаме до малко градче. Първо мина един от екипажа и вика, „Тука спираме и вие слизате да разгледате града“. Обаче как да слезеш, когато си пил цяла нощ?

- Не, мерси, ние си пием тука бира и сме си добре. 

- Абе, слезте бе, момчета, знаете ли какво бижу е този град! Не сте го чували, но има страхотни паркове, галерии, а какви магазини… 

- Не, мерси, тука ни е добре. 

След малко идва капитанът.

- Момчета, айде стига вече, трябва да слезете. Вие сте художници! Трябва да го видите този град.

- Не можем, просто не можем. 

- Абе, вие не можете, ами ние сега имаме малко работа и ще  отидем до едно пристанище, което е в индустриална зона - а там е една мръсотия, един шум - не е за вас… много ви моля, бе, момчета!

- Нищо, де - и ние ще дойдем. 

Дори след всички молби ние още не се сещахме защо сме на този кораб. Накрая, понеже не можеха да ни свалят насила, корабът тръгна.  Наистина отиде в една индустриална зона. И като извади дебелите маркучи - не знам колко цола, обаче доста дебели, започва да пресипва петрола, чак тогава започнахме да се досещаме, че не са ни поканили, защото сме чак толкова велики творци. А имаше професори между нас, сериозни художници… накрая, разбира се, никой не се поинтересува какво сме нарисували. Но как само си повярвахме в един момент… все пак цял кораб бяха наели хората, само дето не било заради нас. 

Още

Почина художникът Роберт Баръмов

05.03.2021

3752
Пет истории на журналистката Антоанета Николова
Световноизвестна скулптура от Гоген се оказа фалшификат