Наричат я Жената с котка на българската стендъп сцена. 38-годишната Надя Брайт се определя като човек, който винаги търси смешната страна на живота. На хората, които се чувстват неудобно със слабостите си, препоръчва по-често да се шегуват с тях. Самата тя предпочита да не се взема на сериозно. Занимава се с коучинг и психология. Миналата година издаде първата си книга "Миша", в която засяга темата за домашното насилие.
Закътана гръцка кръчма
След цял ден плаж пред бистро сините води на Егейско море, и вече преминали през стотината си разкрасителни процедури след плаж, аз и моята вярна приятелка Вили, облечени с ефирни летни рокли, лежерно се оставяме вечерта да ни поеме в прегръдките си и да ни заведе на място, където ще има вкусна храна и студено бяло вино. И така, без излишно напрежение, избираме да си седнем в една закътана кръчмица. От тези, дето не са луксозни, модерни или специално направени, а са си народни, така да се каже… От колоните звучи гръцка музика, от която ти се пие, има цъфнали зокуми по оградата и останалите посетители са насядали сякаш са у тях. Някои май наистина са си у тях, защото очевидно са приятели по чашка с кръчмаря… И като казах кръчмаря…
Възрастта му е над 60 години, но не мога да преценя колко. Представя се като Яни. Маниерите са на истински стар кръчмар. Прави всичко точно с едно движение, защото цял живот го е правил. Но ПРЕЗ ЦЯЛОТО ВРЕМЕ гледа само Вили, говори само на нея и изобщо… Малко така става, че аз, за да си поръчам, трябва да вдигна ръка и настоятелно да му повторя три пъти нещо (или примерно да го замеря с пепелник, което в един момент вече доста ми се искаше). А кръчмарят, без да откъсва очи от Вили, приема и моята поръчка. Когато сервира нейните неща, го прави с по-театрални движения. Моите - просто ги оставя.
Като цяло всичко е точно. Три пъти я пита как е, всичко наред ли е. Мен – нито веднъж. Изненадващият обрат тук, приятели, е, че на нашата маса точно Вили е жената, която НЕ ЯДЕ. Аз съм си изяла отдавна моето (не че някой се интересува, де), вече ям от нейното. А тя? Само си седи и се усмихва. Яни се суети, обикаля, пита какво да направи… Вили го уверява, че всичко е наред, усмихва се и пак НЕ ЯДЕ! Накрая този човек не издържа̀ на напрежението, донесе по едно ципуро за мен и за нея. Сложи чашите на масата, каза “Ямас” и тогава… О, чудо! Само Вили пи! И Яни като се успокои милият… Сигурно си е казал “Ох, не яде, ама поне пие тая жена..” И очите му станаха едни меки, едни добри…
И тук вече се разви финалът на историята, за която никой досега не знаеше, освен присъстващите в кръчмата… Няма да я разказвам подробно. Ще кажа само, че е много трудно да напуснеш място, на което звучи гръцка музика, вече има няколко празни чаши от ципуро на масата, а съдържателят се кълне, че ако приятелката ти се ожени за него, ще ѝ подари къщата си на Егейско море и кръчмата си, а ти... ти ще можеш да ядеш безплатно, колкото си искаш там! За една бройка да се сдобием с това луксозно бъдеще… На косъм бяхме! Стига приятелят на Виолета да не беше ѝ се обадил точно тогава по телефона и да не ни беше върнал в реалността, където тя няма къща на морето, а аз си плащам вечерите от собствения си джоб.
Коледен дух
Не помня откога не ми се беше случвало да ме спре дете на улицата и да иска два лева… “Како, како…” Обаче ето, миналата Коледа, докато си хвърлях боклука по плюшен халат и различни чорапи (един вид – неглиже), и това ми се случи. Тъкмо да си вляза в двора на кооперацията ни, едно хлапе ме пресрещна и жизнерадостно почна да ме подканя да му дам нещо. Казах му да изчака, да си отида до вкъщи и да му донеса каквото имам. Вкъщи имаше какво да го почерпя, все пак беше Коледа… Детето ме изчака търпеливо. Даже бяха станали две дечица, докато изляза. Беше дошло едно по-мъничко. Баткото взе нещата от ръцете ми и каза: "Мерси, како!" И аз, нали съм си хумористка, го подкачих: "Абе, ква кака съм ти аз, бе?" Нямам идея защо реших да го питам, но ето – вече бях попитала… Хлапето изобщо не се смути от въпроса. Погледна ме изотдолу, усмихна се и весело отвърна: "Е, па да не си госпожа нещо?" (Все още нямам отговор на този въпрос.)
Жирафите и хората
Висока съм 1.80 или 1.82 м. За жена по нашите ширини явно това е забележително много. От малка съм свикнала (защото винаги съм била най-висока сред връстниците си, а впоследствие – и сред повечето хора), всеки да си позволява да коментира ръста ми. Чула съм хиляди коментари. Повечето се повтарят… то няма какво супероригинално да се измисли по въпроса. Безкрайно ми е втръснало. Бронебойни патрони срещу това обсъждане няма открити… Но понякога все пак може и да е интересно.
Като онзи път, в който влязох в непознато магазинче, за да си купя някакъв продукт на порока - алкохол, цигари, шоколад. Продавачът, докато ми взимаше парите, реши, че е напълно в реда на нещата да сподели впечатленията си от кратката ни среща. "Ама вие сте много висока?" – попита той. Просто въздъхнах наум и си казах: “Е, от два-три дни не го бях обсъждала с непознати…“ На глас отговорих: "Така е. Баща ми беше жираф. От Серенгети. Знаете ли, че жирафите вдигат до 150 км/ч при тичане?" Гледам въпросително продавача. Но той мълчи. Усеща нещо. Аз кротко продължавам: "Да. Вдигат до 150 км/ч при тичане. Но е много опасно. Защото като се затичат бързо, вратовете им се скършват от въздушното съпротивление и така си умират… в галоп". Наведох тъжно глава, в знак на траур за загиналите от бързо бягане жирафи и напуснах магазинчето в абсолютна тишина.
Характер или възпитание
Красива, мека и топла софийска вечер. Вървя си аз по тиха централна уличка и някъде до мен се чува “Извинете! Добър вечер!”. Нетипично за снобската ми личност, аз се обръщам да видя дали викат мен. Едно младо момче (не съм сигурна дали е пълнолетно, така че засега отпадат всички възможности за флирт) ме пита: "Имате ли запалка?" Казвам: "Не, съжалявам..."
Той: "Нищо... Приятна вечер!" "Мерси, и на теб!" - казвам аз, но се сещам нещо и добавям: "Ако си тук още пет минути, ще ти купя една запалка. Аз отивам до магазина за бонбони и без това..." Не чух добре какво отговори. (Не знам на кой момент в разказа да отбележа, че аз се движа сластно като дългокрака платноходка и като видя хубаво момче (може би пълнолетно), гласът ми става една идея по-дълбок).
В магазинчето си купувам бонбони, взимам най-евтината (но хубава) запалка и с гореспоменатата походка се връщам обратно. Момчето ме гледа, че идвам, но се преструва, че си цъка в телефона и не ме вижда. Аз пък се преструвам, че не ме болят краката да ходя по паветата, а просто така си се поклащам като вървя. Изравнявам се с момчето, подавам му запалката. Намигам му и отминавам.
А момчето (може би пълнолетно) си беше подготвило два железни лева, за да ми плати запалката. Махнах с жест на кралица, която в предишния си живот е била хамалин, и му казах небрежно: “Моля ти се, не искам пари”.
Продължих напред със специфичната си походка, обаче се спрях, защото видях, че е изгряла жестока луна. Опитах се да я снимам, но телефонът ми, клетият, не се справи. И тъкмо отварях Фейсбук, за да напиша “Моля ви някой да снима луната!” и момчето, догонвайки ме, извика зад гърба ми: "Извинете, аз искам да си платя запалката!" Подвикнах: "Няма защо, момчето ми!" А той, подавайки ми два железни лева, решително каза: "АЗ НЕ СЪМ ПОДВЛАСТЕН НА ЖЕНИ!" Изсмях се толкова силно, че три улични котки се разбягаха в различни посоки изпод една кола... Момчето вече си беше тръгнало, но понеже се стресна от смеха, се обърна и каза: "Това е ХАРАКТЕРЪТ ми!"
История за любов
Дядо ми, след като се беше пенсионирал и беше вложил много време и внимание в отглеждането ми, реши да си отгледа и няколко кокошки на вилата. Та... на 6-7 кокошки им беше дадено половин футболно игрище място да се разтичват. Дядо ми до последния си ден вярваше, че движението е здраве. Както и че към животните трябва да се отнасяме хуманно. С тези две вярвания всяка пролет “пускаше на свобода” котките ми някъде… но това е друга тема. Самите кокошки си ги спомням доста подвижни и жизнерадостни. С елегантно източени (предполагам и жилави) кълки. Това бяха едни кокошки кенийци, както се сещате - по цял ден тичат. Имаше една червена кокошка, дето много не тичаше. Малко по-ниска от другите я помня. От самолетната писта, която играеше роля на кокошарник, беше много лесно да си ловуват грабливите птици. Конкретно така популярния герак. На дядо ми дворът беше като застлана трапеза за това чудо герака...
Геракът вдигна червената кокошка не веднъж, не два, а ТРИ пъти. Обаче я пускаше всеки път. Дядо ми казваше, че като я вдигне геракът, кокошката започва такава истерична врява да вдига и така да се бори, че не след дълго оня я пуска и тя тупва на земята. Като кокошо знамение от небето. На третия път тупване, след борба с герака, дядо ми ѝ заши една рана на врата. Не знам дали си представяте врат на кокошка какво поле за незабавна хирургия се явява... И честно, не помня тези кокошки да са клани и ядени. Не знам кво стана с тях. Може би накрая на живота им дядо ми ги е откарал в старчески дом за атлети...
А дали си представяте какво е от една страна кокошка, от друга - герак (сокол)? Титан срещу шепа живот с нокти в общи линии. Обаче нашата червена птица беше повече от шепа живот... И три пъти оцеля! Още след първия път тя доби най-проклетия поглед, който съм виждала някога. На третия вече можеше да посрещне края на света с пренебрежително изкрякване, да оцелее и да си сипе едно малко. С презрение.
А любовта в историята е, че дядо ми кръсти кокошката с красивото име Магда. На името на своята обична съпруга и моя драгоценна баба. С нея бяха женени 66 години, докато смъртта ги раздели. Той вярваше, че тя е способна на всичко, което пожелае във всяка ситуация. И беше прав.
