Проф. Петко Тодоров, който след дни ще навърши 75 години, започва професионалната си кариера като асистент във Факултета по журналистика на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Доктор е по технически науки на Пражката политехника. Бил е на работа в издателствата „Народна младеж” и „Свят”, правил е сценарии за телевизионни предавания. Автор е на пътеписи и документални филми, а публицистиката му е събрана в седем сборника. Един от тях е наречен „Самарът на Санчо“. Участвал е в създаването на телевизия „7 дни“, БСТВ и напоследък – телевизия „България 24“. Бил е директор на Българския културен и информационен център в Прага, има роля в учредяването на професионалното направление „Медии и обществени комуникации“ в УНСС, чиято катедра ръководи дълги години.
---------------------
1. Политическо вразумяване
Политическите ми разочарования започнаха много рано – в трети клас. Тогава в плевенското начално училище „Христо Ботев“ избирахме отряден председател и аз бях един от кандидатите. Да, ама се намеси дружинната ръководителка и каза, че не ставам, защото съм от буржоазен произход – майка учителка и баща лекар, безпартийни. Преживях го тежко, дори упреквах родителите си.
Скоро срещнах случайно следващата дружинна ръководителка, от шести клас, с която имах конфликт и дори ме наказаха, че съм започнал да издавам стенвестник „Червените бизони“ с критика към учители и съученици доносници. Попита ме с какво се занимавам и като й казах, рече: „Ти с успеха беше добре, но с дисциплината...“. „Сега съм точно обратното“, отвърнах, и се разделихме. Не знам дали ме разбра.
Като споменах за първото политическо разочарование, да добавя и последните две. През 2001 г. по партийния ред бях номиниран за народен представител от гражданската квота на БСП. Дори с тайно гласуване бях класиран на първо място от партийните делегати за 24 ИР в София. Дължах го на телевизионната си популярност в ТВ „7 дни“. И точно тогава ми се обади Р. Овч. и каза да си направя отвод в полза на Илияна Йотова, а той щял да ми го компенсира. Попитах пари ли ще ми даде, или на работа ще ме назначи и се разделих с БСП. Изпълнителното бюро ме сложи на трето място и определи академичната ми кариера. И последното разочарование дойде, когато с Любо Коларов на голо заводско хале изградихме и направихме програмата на модерната лява БСТВ. Вместо обаче да се прави социална програма и да се привличат симпатизанти с плуралистични предавания и гости, „партийният надзор“ поиска партийна телевизия – с определени гости и забрана за други да се канят и гостуват. С Любо Коларов запазихме достойнство и професионализъм и напуснахме. А БСТВ, като радиоточка, работи само за топящия се твърд електорат.
2. Две хиляди думи искаха да променят света
Така се завъртя житейската ми и професионална съдба, че десетина години живях и работих в Централна Европа. В Чехословакия като студент бях участник в Пражката пролет, а след това – като директор на Българския културен и информационен център в Прага, и свидетел на "нежната революция". Сега съм председател на Дружеството за българо-чешко приятелство, основано през 1880 г. Така че, за добро или за зло, дълго ще бъда обречен да следя живота в Чехия и да правя българо-чешки паралели.
На 5 януари 1968 година в социалистическа Чехословакия на власт дойде Александър Дубчек. Започна историческата Пражка пролет – предвестник на залеза на един политически строй, който си отиде от Източна Европа 20 години по-късно. Преди това, в края на 1967 г., заедно със студентите от Страховските общежития за първи път в живота си участвах в демонстрация пред президентския дворец с лозунгите “Искаме светлина”, “Искаме да учим свободно”. Едва ли тогава осъзнавах подтекста на скандираните думички, но със сигурност усетих силата на масовата воля. Властта тогава сбърка – разгони студентите със сила, изключи десетина от университетите. И предизвика масово народно недоволство, което доведе до удивителни промени. Хората издигнаха в култ Дубчек, когато той изговори идеята за "социализъм с човешко лице" и започна да работи за реализацията му, като премахна най-уродливите и репресивни черти на предишния режим.
“Две хиляди думи”, които излязоха в “Литерарни листи” в трихиляден тираж на 27 юни 1968, бяха върхът и човешката програма на Пражката пролет. В тях се доказваше как комунистическата партия за 20 години е проиграла доверието на народа си. Тези думи бяха написани от Лудвиг Вацулик, но под тях се подписа много скоро цветът на чешкия интелектуален елит.
Тогава бях студент във втори курс на Пражката политехника и на 29 август се връщах в Прага след ваканцията. Спомням си как родителите ми ме молеха от страх за живота ми да се прехвърля и продължа образованието си в София. Опасенията бяха плод на българската пропаганда от това време и се оказаха неоснователни. Нещо повече, още първата вечер отидох с мои колеги и приятели на бира и цялата вечер те се шегуваха с мен. Първо искаха централна маса, защото с тях е и окупатор (заради участието на България в репресивната интервенция на Варшавския договор). След това ми обещаха, че когато те дойдат с танкове в София, няма да стрелят по моята къща. С тези състуденти поддържам отношения до днес. Уважавам ги безкрайно, че тогава, в това драматично време, не промениха отношението си към мен. Не го усетиха и другите български студенти, тогава около 500, нито от състуденти, нито от преподаватели. Подчертавам го, защото смятам, че това също е въпрос на култура и зрялост в обществото.
3. Кабинетен боец
След завършването на докторантура – тогава аспирантура, в Прага, бях разпределен в Софийския университет. Така беше тогава – всички, завършили ВУЗ и докторантури, подлежаха на разпределение. Целта по идея на ректора проф. Благовест Сендов беше да разработя програма по дефицитната специалност "Опазване на жизнената среда", заради която ме отложиха от военна служба и така се разминах с казармата. Ставаше дума за учебна дисциплина, задължителна за всички факултети. Огромният брой часове и апетитът за водещо място на биолози, химици, географи, юристи, дори философи осуети програмата, която беше почти минала на Академичен съвет. По същото време имаше бунт на студентите от Факултета по журналистика срещу един бивш полковник, който им преподаваше Организация и защита на населението и народното стопанство (ОЗНСС – официалното название на Гражданска отбрана). Та проф. Сендов ме натовари да поема курса и да успокоя студентите. На възражението ми, че е военна специалност, а аз не съм ходил войник, се засмя и каза: "Ще ти намерим и друга работа!". С бъдещите журналисти се разбрахме, даже направихме колективна книга "Ние от Софийския университет". В някаква публикация по ОЗННС дори погрешка ме произведоха в полковник. В прекрасната среда на ФЖ със старите значими журналисти и преподаватели направих две модерни дисциплини, свързани с икономическата и научно-техническата журналистика и така започна академичната ми кариера. До момента, в който се изкусих да се занимавам с детските и младежки средства за масова информация, тогава 28 на брой, плюс младежките редакции на БНТ и БНР. Златно време в професионален и управленски план.
4. Най-трудното предаване
На телевизия се учих в Студио "Младост" на БНТ, където с Асен Агов се редувахме в рубриката "Понятия". Истинска школа обаче беше работата ми с Бригита Чолакова, която се готвеше за предаванията, като опознаваше събеседниците, изучаваше темата и влизаше в студиото страхотно подготвена. Стремя се това да правя и до днес и зрителите го усещат. Веднъж само наруших правилото и започнах предаване с представил се за професор и многократно обаждал се на редакторката човек с анонс за две новаторски предложения от световно значение. На втората минута от предаването разбрах, че се е самообявил за професор, и минах към гениалните му идеи. Първата беше политическа – всички партии да се обединят с решение на Народното събрание и да се изготви общ устав. Това си беше връщане на чл. 1 от старата конституция. Преминах бързо към втората идея, а тя беше за футбола. Предложи световна революция – всеки отбор да играе на три врати с трима вратари, разположени по аутлинията. Така неточните удари рязко ще намалеят и головете три пъти ще се увеличат. Благодарих му и продължих предаването в телефонен разговор с развеселената аудитория. Оттогава не съм влязъл в студио без обстойно проучване на госта и тематично обмислени въпроси.
5. Най-дългата краткосрочна командировка
Пътеписи и филми имам от доста страни в Европа, Азия и Близкия изток. Най-интересното обаче е от Кабо Верде, или Острови Зелени нос. Заминах за 8 дни заедно с две деца, отличени по линия на асамблеята "Знаме на мира". Пътувахме през Лисабон и Гвинея-Бисау. Само че местното правителство се скара с Гвинея-Бисау и прекарахме на островите 35 дни, докато стана възможна авиовръзката с териториална Африка. Така тази страна с красиви хора, смесили африканска и португалска кръв, бедни и с труден поминък, но весели и гостоприемни, ми стана близка в най-дългата ми командировка. Имахме дневен лимит за вода за пиене при 40-45 градусови температури. Ползвахме обезсолена морска вода за домакински нужди. На пазара в очакване на втори купувач за голямата костенурка, обърната по гръб, се подсетих за практиката на колективното пазаруване на водка в Москва. Столицата с име "Плаж" предлагаше най-огромните безлюдни плажове в света. А когато казах на директора на местната телевизия, завършил образованието си в Киев и усвоил навика да пие твърд алкохол от сутринта, че искам да снимам на острова действащ вулкан, ме посъветва: "Там е ужасно, ще ти дам готови кадри, ела да се черпим и да си говорим".
