Не си бях представял, че девет месеца след като завърших гимназия, ще публикувам първия си разказ във Fin de Semana, литературната притурка на в. "Еспектадор" в Богота и по това време най-интересното и претенциозно литературно издание. Това се случи толкова неочаквано, че не е лесно да се разкаже.

През февруари 1947 г. бях приет в правния факултет на Националния университет в Богота. Живеех в самия център на града, в пансион на ул. "Флориан", който почти винаги бе окупиран от студенти от Атлантическото крайбрежие като мен. В свободните си следобеди, вместо да работя, за да се издържам, четях или в стаята си, или в кафенетата, които го позволяваха. Книгите стигаха до мен по случайност или на късмет, но повече по случайност, защото приятелите, които можеха да си позволят да купуват книги, ми ги даваха назаем за толкова кратко време, че четях по цели нощи, за да успея да им ги върна. За разлика от книгите, които четях в училище, тези бяха като топъл хляб от фурната. По този начин открих Борхес, Д. Х. Лорънс, Алдъс Хъксли, Греъм Грийн и Честъртън и много други.

Томчетата обикаляха из студентските кафенета, където младежите от провинцията обменяха култура. Много от тези студенти имаха запазена маса с години и получаваха поща и дори пари в тези кафенета. Много университетски кариери са спасени от собствениците и доверените служители на тези институции и немалко издигнати хора в страната дължат повече на връзките, добити в тях, отколкото на невидимите си учители.

Любимото ми кафене беше "Молино", често посещавано от по-старите поети и отстоящо само на 200 метра от моя пансион. В "Молино" студентите нямаха право да запазват място, но можеха да подслушват разговорите от близките маси и така да се учат повече, отколкото от учебниците. Беше огромно кафене, елегантно в испански стил, с епизоди от битката на Дон Кихот с мелниците по стените.

Въпреки че нямах запазено място, винаги уреждах със сервитьорите да ме сложат колкото се може по-близо до Леон де Грайф, който по здрач започваше tertulia - литературна беседа, с някои от най-известните писатели на деня и я завършваше с партия шах със студентите си към полунощ, порядъчно наквасен.

Не смеехме да гъкнем по нашите маси,

за да не би да пропуснем и една дума. Макар че повече обсъждаха жените и политическите интриги, отколкото литературата, ние винаги научавахме нещо ново.

Един ден Хорхе Алваро Еспиноса - състудент по право, който ме научи да навигирам из Библията и ме накара да науча наизуст спътниците на Йов, сложи една дебела книга на масата пред мен и обяви с авторитета на епископ: "Това е другата Библия".

Разбира се, ставаше дума за "Одисей" на Джойс, която започнах да чета на пресекулки, докато не изгубих търпение. Това беше младежко нетърпение. Години по-късно, вече кротък човек, се заех със задачата да я прочета сериозно и тя не само ми разкри един свят, който не подозирах, че съществува вътре в мен, но и ми оказа неоценима техническа помощ, като освободи езика, понятието за време и структурата в моите собствени книги.

Един от съквартирантите ми в пансиона беше Доминго Мануел Вега, студент по медицина, с когото бяхме другари от детинство и който споделяше моя апетит за четене

Една вечер Вега се прибра с три книги,

които бе купил току-що. Избра напосоки една от тях и ми я даде, за да се приспивам. Само че тази книга произведе точно обратния ефект върху мен - отне завинаги предишното ми спокойствие. Книгата беше "Метаморфозата" на Франц Кафка и още от първия ред предопредели новата посока на моя живот.

Това бяха мистериозни книги, чиито опасни пропасти бяха не само различни, но и коренно противоположни на всичко, което знаех. Те ми разкриха, че не е необходимо да пиша само за реални неща - щом авторът го е написал, значи е истина. Нямаше нужда от друго доказателство освен таланта и авторитета на неговия глас.

След като прочетох "Метаморфозата", ме обзе неудържим копнеж да живея в този чуждоземен рай. Утрото ме завари пред пишещата машина, която Доминго Мануел Вега ми бе дал назаем и на която се опитвах да напиша нещо, което да прилича на разказа на Кафка за бедния чиновник, превърнат в огромно насекомо. В следващите дни не ходех до университета, да не би магията да се развали, и продължавах да дерзая, изпотен от завист, докато Едуардо Саламея Борда не написа отчаяна статия, в която жалеше за липсата на достойни имена сред новото поколение колумбийски писатели. Не знам откъде-накъде се почувствах засегнат от името на моето поколение, но се залових отново да пиша с надеждата да го опровергая.

Чувствах се толкова несигурен, че

не смеех да споделя с никого

от другарите си по маса в "Молино". Дори с Гонсало Маярино, състудента ми от факултета, който беше единственият читател на лирическите есета, с които разнообразявах досадата на правните лекции. Препрочитах и редактирах разказа до пълно изтощение и накрая написах бележка до Едуардо Саламея, когото никога не бях виждал. Не помня нито дума от нея. Сложих всичко в един плик и го отнесох лично до рецепцията на "Еспектадор". Портиерът ми разреши да се кача и да предам писмото лично на Саламея, но дори самата идея за това ме парализира от страх. Оставих писмото на портиера и избягах.

Това се случи във вторник. Две седмици скитах от кафене на кафене, за да разсея тревогите от идващата събота, докато на 13 септември не влязох в "Молино" и не се сблъсках челно с моя разказ, отпечатан на цяла страница в "Еспектадор": "Третото смирение".

Първата ми мисъл бе, че

нямам пет сентавос, за да си купя вестника

Това беше най-ясният знак за моята бедност, защото много други основни неща от ежедневието струваха пет сентавос като вестника - тролеят, телефонът, чашата кафе, лъскането на обувките. Хукнах по улицата в невъзмутимия дъждец, но никой от близките кафенета не можеше да ми даде спасителната монета. В този мъртъв час в събота не намерих никого и в пансиона, освен хазяйката, но тя не се броеше, тъй като й дължах 722 пъти по пет сентавос за два месеца наем и храна. Излязох отново навън, готов на всичко, и видях човек, изпратен от Провидението: той тъкмо излизаше от едно такси с "Еспектадор" в ръка и аз направо го попитах дали ще ми го даде.

И така прочетох първия си публикуван разказ. Прочетох го на един дъх, скрит в стаята си, с туптящо сърце. На всеки ред откривах смазващата сила на печатаните думи, защото това, което бях сътворил с толкова любов и болка като скромна имитация на универсалния гений, сега ми се разкриваше като неразгадаем, слаб монолог, едва удържан от 3-4 утешителни изречения. Разбрах, че двете ми слабости бяха възможно най-лошите - пишех тромаво и бях невеж за човешкото сърце. Почти 20 години изминаха, преди да посмея да прочета този разказ за втори път, и преценката ми тогава - незамъглена от емоции - беше даже по-безмилостна.

Търсейки в паметта си случки за нов разказ, си спомних, че една от най-красивите жени, които познавах като дете, веднъж ми каза, че иска да бъде вътре в изключително красивата котка, която галеше в скута си. Попитах я защо и тя ми отвърна:

"Защото е по-красива от мен"

Това ми даде начална точка на втория разказ с примамливото заглавие "Ева е в своята котка". Останалото, като при първия разказ, бе измислено от нищото и поради тази причина носеше в себе си семената на собствената си гибел.

Този разказ бе публикуван със същите фанфари като първия, на 25 октомври, събота, 1947 г. Бях поразен, че приятелите ми приеха това като нещо обичайно, а мен вече смятаха за утвърден писател. Аз, от своя страна, страдах от грешките, съмнявах се в успехите, но съумявах да поддържам надеждата жива. Връхната точка настъпи няколко дни по-късно, когато Едуардо Саламея написа коментар в колонката си в "Еспектадор". "Читателите трябва да са забелязали появата на нов и оригинален талант със силен дух". Коментарът завършваше без колебание: "В лицето на Гарсия Маркес имаме един нов и забележителен писател".

Бележката ме изпълни с щастие, но в същото време ме смущаваше, че Саламея не си беше оставил никакъв път за отстъпление. Длъжен бях да приема неговата щедрост като зов към съвестта, който щеше да ме следва през целия ми живот.

След коментара на Саламея и бездруго

слабият ми интерес към правото съвсем замря

В университета някои студенти започнаха да ме наричат Маестро и да ме представят като писател. Реших, че трябва да се науча как да изграждам повествование, което да бъде едновременно правдиво и фантастично, без пролука между двете. Имах модели на подражание - "Едип цар" на Софокъл, "Маймунската лапа" на У.У. Джейкъбс, "Лоената топка" на Мопасан и много други велики грешници.

Една неделна вечер се случи нещо, което си струваше да се разкаже. Бях прекарал деня, оплаквайки се от писателските си терзания на Гонсало Маярино. Прибирах се с последния трамвай към пансиона, когато от спирка Чапинеро се качи един фавън от плът и кръв. Няма грешка - фавън. Никой друг от пътниците в този трамвай в полунощ не се изненада и това ме наведе на мисълта, че вероятно беше от хората, които маскирани в костюми обикалят парковете в неделя и продават различни неща. Но тази случка ме убеди, че не бива да се съмнявам - рогата и брадата му бяха досущ като кози и когато мина покрай мен усетих мириса на козината му.

След като цяла нощ го будих с моето въртене в леглото, Доминго Мануел Вега накрая ме попита какво има. "Имаше фавън в трамвая", казах му аз в просъница. Той почна да обяснява, че сънувам кошмари от лошото храносмилане, характерно за неделя, но смяташе идеята за нов разказ за фантастична. На следващата сутрин вече не знаех дали наистина съм видял фавън в трамвая, или съм сънувал неделен кошмар. Но накрая си казах, че важното за мен не е дали фавънът е бил истински, а дали аз съм го преживял като такъв. И поради тази причина - независимо дали е истински или въображаем, не беше редно да го смятам за приумица на въображението.

Публикациите в "Еспектадор"

породиха всякакви забавни проблеми за мен

Приятели ме спираха на улицата и ме молеха за заем, като не можеха да повярват, че такъв виден писател не получава огромни суми за своите разкази. Малцина ми вярваха, като им кажех истината - че не съм получил и стотинка за разказите си, защото такава беше практиката в онези години. Още по-голямо бе разочарованието на баща ми, когато разбра, че не мога да поема сам издръжката си по време, когато три от 11-те му деца учеха.

Семейството ми пращаше 30 песос на месец. Пансионът струваше 18, без право на яйце на закуска. Не знам къде бях придобил навика да драскам несъзнателно в полетата на вестниците и по салфетките в ресторантите. Но един познат от "Молино", който имаше достатъчно връзки в министерството да е назначен за чертожник, без да може да рисува, ми предложи да върша тази работа вместо него и да си делим заплатата. Никога друг път в живота си не съм бил толкова близо до извършването на нарушение, но и тогава не бях достатъчно близо, за да имам угризения.

Скоро реших, че не мога повече да си губя времето в правния факултет, но нямах куража да го кажа на родителите си. Те бяха толкова доволни от оценките ми, че ме изненадаха за подарък с най-леката и модерна пишеща машина. Това беше първата ми собствена машина и най-злополучната, защото същия ден я заложих за 12 песос, за да отпразнуваме в пансиона гостуването на брат ми, който ми я донесе.

---

Текстът е публикуван през 2003 г. в "Ню Йоркър".