„През август ще се видим“, Габриел Гарсия Маркес

превод Емилия Юлзари, издателство „Лъчезар Минчев“

Да си представим, че не знаем какви са обстоятелствата около написването и публикуването на този роман (ако наистина не ги знаете, не си представяйте нищо, но отложете проверката в гугъл и прескочете предговора).

Сега нещо много по-трудно: да си представим, че името на автора не ни е познато и че за пръв път посягаме към негова книга.

Да освободим ума си от въпросите дали е морално или не посмъртно да се редактират и публикуват произведения на автора без негово съгласие. Да приглушим зова на сърцето, да потушим тръпката от предчувстваната среща с думите на онзи, който промени представите ни със своите разкази и романи; онзи, който добави любов към любовта, красота към красотата и живот към живота ни.

"Върна се на острова на 16 август с ферибота в три следобед. Носеше джинси, риза на шотландско каре, обикновени обувки с нисък ток на бос крак, сатенен чадър за слънце и ръчната си чанта, а багажът ѝ бе събран в плажно куфарче. На опашката за таксита на кея се упъти право към един стар модел, разяден от селитрата. Шофьорът я посрещна с приятелски поздрав и я закара с друсане през мизерното село с къщи от кал и тръстика, с покриви от клоните на местна палма и с улици от горещ пясък край море в пламъци.

Трябваше да заобикаля с подскоци неустрашимите прасета и голите деца, които го предизвикваха с тореадорски стъпки. В края на селото пое по алея с кралски палми, където бяха плажовете и хотелите за туристи, между откритото море и една вътрешна лагуна, населявана от сини чапли. Накрая спря пред най-стария и най-неугледния хотел."

Така започва романът, а с него – и новият живот на една щастлива жена, която не знае, че скоро всичко за нея ще стане различно. Тя е в разгара на своя август, на 46, все още тържествуващо красива, но с предчувствие за есента, която неизбежно предстои. Тук е, за да посети гробището, да занесе букет великолепни гладиоли и да разкаже на майка си какво се е случило през годината. Гробът на майка ѝ е оста, около която времето се завърта. С идването си на острова Ана Магдалена става друга, прави различни неща, решава се на постъпки, които дори ден по-рано, на друго място, биха били немислими. Нещо повече, всяко идване е неповторимо и не прилича на предишните. Ана Магдалена сменя дрехите, усещанията си, очакванията които има, и поведението, и нагласата си. На всеки 16 август тук пристига различна жена, която среща нов, различен мъж.

В романа има множество препратки. Героинята, която носи цялото действие, тя самата е действието, смисъла и усещането, се нарича Ана Магдалена Бах, съименичка на втората съпруга на Йохан Себастиан Бах. Тя също е съпруга на музикант, едното от двете им деца, момчето, се занимава с музика. Дали има и друга връзка между двете жени? Може би някой по-запознат с биографията на семейство Бах би открил такава. Има и други цитирани имена и заглавия, например героинята при всяко пътуване носи в багажа си различна книга с фантастика. Те прехвърлят асоциативни мостове към други литературни реалности и смислови полета, но читателят не се чувства ангажиран със задълбоченото им изследване, поне не и на първо четене.

Героите не са многобройни; връзките между тях са епизодични, но ярки и разтърсващи като съгледани при проблясък мълния. Преживяванията на Ана Магдалена са толкова интензивни, че горещината лъха от страниците на книгата. Съпругът ѝ, който остарява заедно с нея и също се променя – дори отдалечаването и охладняването помежду им е хармонично, почти огледално. Дъщерята и синът. Случайните мъже. Непознатият на гроба на майката, с когото тя така и не се среща. Самият остров, жегата, бедността на местните, лъскавите заведения за туристи; музиката и прочутите певци. Всички тези образи се врязват в паметта и въображението на читателя, въвличат го в поредица от любовни нощи, захвърлят го към свлачището на прииждащата старост.

Да, това е Маркес. Може би на места тъканта на разказа е по-рехава и тънка, но страстта е същата.

"Два часа по-късно Ана Магдалена хвърли последен съчувствен поглед на собственото си минало и каза последно сбогом на познатите си за една нощ и на всички безбройни часове на несигурност, които, разпръснати от самата нея, оставаха на острова. Морето бе като златен вир под следобедното слънце. В шест, когато мъжът ѝ я видя да влиза вкъщи и да влачи чувала с кости, не можа да скрие изненадата си. "Това е останало от майка ми", каза тя, за да изпревари страха му.

- Не се плаши – му каза. – Тя разбира. Дори мисля, че единствено тя вече бе разбрала, когато реши, че иска да я погребат на острова."