През 2019 г. в Университета в Санта Марта, на 88 км от Аракатака, на престижен форум върху творчеството на Габриел Гарсия Маркес, трима изтъкнати колумбийски литератори единодушно решават фокусът на дискусията да бъде "Полковникът няма кой да му пише", а не "Сто години самота", защото най-известната творба е сложен,труден, заплетен роман-лабиринт, а "Полковникът" е сбит, компактен, кратък роман (1961) и е обявен за безспорен скъпоценен камък в короната на Нобеловия лауреат. Тъкмо тази драгоценност с голямо удоволствие си позволявам да предложа на вниманието на българските читатели (изд. Лъчезар Минчев). Вече е по книжарниците!
С тези думи преди 20 часа преводачът Емилия Юлзари обяви излизането на нов превод на Маркес. Оттогава нетрадиционният превод предизвика стотици коментари в социалните мрежи. Самата Юлзари обяснява за заглавието това: "Нарочно е така. Чупим статуквото". И на повдигнатите въпроси казва: "Първият превод е с точно това заглавие. Г. Г. Маркес можеше да пише Nadie le escribe al coronel или No hay quien le escriba al coronel, но авторът концептуално е поставил Полковникът на първо място, той е главният. Няма в случая не е безличен глагол (Няма хляб),а е личен, 3 лице, ед. ч. (аз нямам, ти нямаш, той НЯМА)".
По-долу публикуваме някои от най-интересните коментари по темата от "Фейсбук" - на издатели, преводачи, редактори, езиковеди.
Междувременно със статия по казуса реагира и филологът, автор на учебници по български език и създател на сайта "Как се пише?" Павлина Върбанова. Нейната оценка е, че заглавието на новото издание е "силно смущаващо" и "граматически объркващо за хората, чийто майчин език е българският."
"Полковникът няма кой да му пише" e eдинственият правилен превод на El coronel no tiene quien le escriba. Който знае испански, който познава Маркес, няма как да не разбере, че това е единственият начин да се преведат на български музиката на испанския език, самотата на протагониста, войнствеността на природата и професията му и бездната на нямането му. Той няма кой да му пише, това е сърцевината на книгата, той е субектът на нямането, както се обосновава г-жа Емилия Юлзари, която не познавам, но бих искала да я познавам въз основа на това нейно лингвистично решение.
Няма кой да пише на полковника би звучало като че ли той работи в офис за недвижими имоти. А тази тъжна, граматически коректна частица "си", която някои предлагат ("полковникът си няма") отнема цялата могъща трагичност на главната фигура. С това нереализирано и закомплексовано "си", което си живурка само в учебниците, Полковникът от репрезентант на цял един омагьосан континент се превръща в квартален лумпен.
Граматиката са я написали хора, и пак хора могат да решат да я променят, и ако ще я променя някой, то ще са писателите, а преводачите също са такива. Както пише Витгенщайн, границите на моя език са и границите на моя свят, и е време и за българския език да помръдне и да поотпусне границите си.
Испанският далеч не ми е матерен, но си давам сметка, че докато на испански имаме ясното разграничение между "tiene" и "hay", на български и двете се изразяват с "няма" – което създава двусмислица, лично за мен – притеснителна.
И понеже от 10 израза, съдържащи "няма" в българския език, в осем или девет се визира "hay", ролята на сричката "си" е да оразличи употребата – въпреки наличието на пълен член изразът "Полковникът няма кой да му пише" е объркващ, дори неразбираем на пръв поглед за мнозина.
Там е работата, обаче, че при добавянето на "си" ("Полковникът си няма кой да му пише") изразът добива различен смисъл – добавя се елемент на милозливост, снизходителност може би. И нещата започват да звучат другояче.
Оттам и необходимостта да се прибегне до "Няма кой да пише на полковника" като най-разумен (сякаш) компромис.
И все пак българският синтаксис има свои изисквания, които не трябва непременно да имитират испанския, ако звученето - това МУ пише не би казал никой грамотен българин, ако иска да се изрази добре, изискано, ако щете - дразни. Мен ме дразни дори и след като разбрах защо така е направено заглавието на български. И след като видях, че испанският наистина поставя полковника като субект на нямането. Принципният въпрос за мен е преводачът добър български ли трябва да цели или добра аналогия на чуждия език, от който превежда.
Аз може би съм единствената, която харесва точно това заглавие. Да, така се говори, в определено историческо време, от някакви хора в Южна Америка. За мен този превод на заглавието е истински, верен, и ми стиска сърцето. На когото му е смешно, да се смее.
Изборът заглавието да започне с "Полковникът", а не "На полковника" (.. няма кой да му пише), или 'Няма кой да пише на полковника" ми се вижда достатъчно добре защитим с това, че дори първото изречение започва с "Полковникът": "El coronel destapó el tarro del café y comprobó que no había más de una cucharadita".
Дори на оригиналната корица заглавието "El coronel no tiene quien le escriba" е изписано така: "El coronel / no tiene / quien le escriba" (https://en.wikipedia.org/wiki/No_One_Writes_to_the_Colonel). Според мен в избора на преводача има смисъл. Toй може да не е толкова очевиден на пръв поглед, съгласна съм. Въпросът е доколко сме склонни да приемем заглавие, което подава едно дръзко краче да пристъпи леко извън хоризонта на очакванията на читателя, и колко от читателите са склонни/способни да виждат в по-различния избор стилистична преднамереност.
Ако в даден социокултурен контекст (като сегашния, в който грамотните хора се чувстват социално натикани в ъгъла, outnumbered в морето от неграмотност) това заглавие рискува да не бъде възприето със същата непосредственост, на каквато то би се радвало, ако го нямаше този стремеж към реграматизация (къде от незнание, къде по общественообразователни причини), то може би има смисъл то да бъде сменено с по-"граматично" от редактора. Друг е въпросът, че започваме да говорим и четем един все по-редуциран откъм синтетично разнообразие български, в който трудно се справяме с инверсия или алтернативен словоред, но лесно приемаме сбъркания словоред под влияние на английски.
Харесвам заглавието - като човек, читател и испанист. Съдържа едновременно брилянтна точност и прилежащата драматичност, а мисленето върху нюансите на тази комбинация само би било допълнително благо за читателя. Без си.
Това, което предлага г-жа Юлзари, е полковникът да е подлог и да няма, да не разполага с човек, който да му пише: полковникът няма пишещи му. Както е в "Аз нямам кой да ми пише". Така всъщност става, звучи странно на пръв поглед, но става, стига да се осмисли по този начин от читателя. На мен тази възможност ми убягна, но артикулираният аргумент на г-жа Юлзари ме накара да преосмисля предложеното от нея. Въпросът е дали това е възможно да се случи при третолична форма без обяснителен текст.
