Добро място за Чехов е в последните години театър „Възраждане“. Златната серия започна с „Вуйчо Ваньо“ – спектакъл, донесъл номинация „Аскеер 2017“ за режисурата на Григор Антонов, номинация „Икар 2017“ за поддържаща мъжка роля на Йордан Ръсин и една реализирана награда „Аскеер“ за неговия Телегин. Авторската постановка на Стилиян Петров „За едно явление от електричеството“, изградила самостойно „чеховско“ произведение по мотиви от негови пиеси и разкази, продължи заложената традиция с „Икар 2020“ за водеща мъжка роля на Ръсин, за авторската музика на Мишо Шишков-син и номинация от Съюза на артистите за Стилиян Петров в категорията за режисура. Неговият нов спектакъл – „Три сестри“, обещава още по-щастлива сценична съдба. За разлика от тази на персонажите – пример за несъстоялия се живот, за прахосания духовен, интелектуален, любовен и всякакъв човешки потенциал…
В тази късна пиеса на Антон Павлович Чехов (предпоследна преди „Вишнева градина“) сякаш в най-висша степен се съдържат централните теми от цялото му творчество. Така както в ранните „Платонов“ или „Иванов“ е заложено в резюме предчувствието за тези творчески доминанти. „Три сестри“ – Олга, Маша и Ирина (великолепни Мариана Жикич, Виттория Николова и Донка Аврамова-Бочева), живеят със смътното усещане, че нещо ново и може би страшно предстои в социален план, но още нито те, нито антуражът на осиротялото им семейство Прозорови са наясно какво е. Немалко режисьори са се изкушавали да „модернизират“ класика с екстравагантни сценични решения; Стилиян Петров е избрал противоположния подход – той кристално ясно и привидно безхитростно е извел доминантите в текста на Чехов и в характерите на неговите герои(ни): усещането за неслучване, копнежа по смисленост и градивен труд в полза на обществото и в същото време невъзможност да надмогнеш собствената си неприспособимост, вярата, че ако днес извисените и достойни личности са безнадеждно малцинство, то в бъдеще те ще стават все повече. И още: неизбежните грешно насочени чувства и въпреки това – гонитбата на онази единствена, макар и невъзможна любов, саморазрушителната страст, тлееща под ежедневната рутина и монотонност… Няма нужда от осъвременяване: напълно условният декор, лишен от битова бъбривост и рамкиращ с мобилни дървени пейки правоъгълното пространство на сцената, и неопределените като епоха костюми позиционират действието в универсалното „днес“.
Всъщност, действие няма: и тук, както е обичайно за драматургията на Чехов, всичко е съсредоточено в деликатното „подводно течение“, в потока на съзнанието на персонажите, които виждат как животът им отминава, без да са изградили нищо. Кратки взривове на ентусиазъм, бързо застигани от усещане за обречеността на всяко усилие. Животът на трите сестри е онова, което им се случва, докато си правят други планове. Олга не иска да стане директор на училището, в което преподава, но въпреки това става; Ирина копнее за големия свят на Москва, а работи с омерзение в селската поща и приема да се омъжи без любов за барон Тузенбах (Георги Няголов), отхвърляйки социопата Сольоний (Боян Фераджиев); Маша е разочарована от безличния си, макар и нелишен от доброта и благородство съпруг (Свежен Младенов) и неусетно се влюбва в офицера Вершинин (Йордан Ръсин). Една от най-силните сцени в спектакъла е как влюбената Маша отчаяно се влачи по земята, вкопчена в куфара на заминаващия си Вершинин, вкопчена в отлитащата мечта за Москва…
Доволно безволеви и объркани са и мъжете в постановката: братът Андрей (Анатоли Лазаров), стъпкан под чехъла на жена си, или впиянченият съсед интелектуалец на Георги Златарев. Активна и организирана е само простащината, въплътена в образа на съпругата на Андрей – Наташа (Лили Шомова), помитаща правилата на подредения стар свят. Тя започва безогледно да се разпорежда с дома и неговите обитатели, да унижава доверената прислужница (Жана Рашева) и не само нея… Наташа – това е бъдещият парвеню Лопахин, който ще изсече „Вишневата градина“, за да направи курортна зона, но без неговия градивен потенциал. В ролята Лили Шомова, жонглирайки с елементарни френски стихчета, подава поредна заявка за театрална награда.
"Оправданието тя (пиесата - б.р.) да бъде поставена в настоящия момент (тук и сега) е не толкова обезпокояващата тема за войната, избухнала недалеч от нас само преди година и предизвикала естественото ни напрежение и загриженост за бъдещето ни. Далеч по-тревожният проблем, трайно превърнал се в психологически, личностен, прераствайки от (уж) временен в постоянен и, уви, вече почти неотменим, е този за инерцията на съществуването ни, за апатията, безволието и невъзможността желанията – осъзнати или интуитивни, да провокират не просто инстинкта за оцеляваето ни, но и импулсите за постигане на духовното ни равновесие, в основата на което са вдъхновението и любовта", казва проф. Людмил Димитров, комуто принадлежи настоящият нов превод на пиесата „Три сестри“.
Музиката към спектакъла е на Милен Кукошаров, сценографията и костюмите са на Никола Тороманов. Следващите представления ще се играят на 2 и 30 април.
