Главните изложби в Софийската градска художествена галерия това лято са посветени на 120-годишнината от рождението на Любомир Далчев. Във филиала „Васка Емануилова“ е по-малката експозиция — „Разказът продължава“. Там могат да бъдат видени непоказвани камерни произведения и рисунки, нереализирани проекти, документални и архивни материали, снимки от ателието на художника.
Основният разказ е в двете зали на партера на сградата на „Гурко“ 1. Кураторите Аделина Филева, Галина Декова и Красимир Илиев разкриват развитието в творческия почерк на автора с помощта на 40 произведения, представителни за стилистиката на двата периода, документални филми и видеоинсталации.
Българската скулптура започна развитието си късно, чак след Освобождението с имена като Иван Лазаров и Андрей Николов. Далчев (1902 - 2002), обаче е един авторите с най-голям
принос за влизането на българската скулптура в ХХ век
Благодарение на таланта, характера, познаването на класиката и усета му за съвременност, той става една от най-важните фигура в пластичната култура на България. Изпълнява стотици поръчки за публични паметници в София и из цялата страна. Печели конкурси и получава титли и звания. Участва в биеналета във Венеция, Антверпен, Сао Паоло, Монреал, Делхи, Милано. Негови произведения се намират в музеи в Атина, Скопие, Монреал, Сао Паоло, Санкт Петербург, Москва, в колекционери в САЩ и Европа. Като преподавател в Академията под неговото влияние са израснали някои от най-видните български скулптори.
Но същевременно с успеха и признанието творецът трупа
горчиви разочарования и нарастващо възмущение.
Резултатът е, че през 1979 г. заедно с жена си напуска завинаги България и заминава за САЩ, където продължава да твори още 23 години. У нас културната общественост е в шок, властите също. В този случай не могат по вече установените правила да „канселират“ работата на „изменника“ в публичната среда — както спряха книгите и пиесите на Георги Марков и записите на Камелия Тодорова. Няма как да премахнат стотиците му паметници в страната, сред които скулптурната композиция „Октомври“ от Паметника на съветската армия, или да скрият фигурите му от монуменални комплекси като Братската могила в Пловдив, скултурната украса на съдебните палати в София и Русе, на сградата на БНБ и много други. Затова пък никой не смее да пише и говори за Далчев. И все пак опитът Далчев бъде превърнат в може би единственият
народен художник, обречен на забрава
— останал без сериозно изследване на творчеството му дори и 30 години след края на комунизма, е безсмислен. В едно интервю той коментира „Ако някой ме потърси, той ще ме намери в Братската могила в Пловдив, в паметника на битката при Клокотница, във войниците на Самуил… “. Там съм аз и там той може да общува с мен извън времето“.
В началото на 90-те скулпторът изпраща до медиите няколко писма, от които стават ясни причините за изненадващото бягство. В легендарния текст, озаглавен „Жалоните на поробителите“, получен в редакцията на „Труд“ през 1993-та, Далчев пише: „В печата, пък и устно, комунистите се стараят с различни доводи да убедят нашата общественост да не се поддава на своите чувства и възмущение и да запази
паметниците, построени през времето на комунистическата диктатура
Доводите са: тяхната голяма естетическа стойност и принос към българското културно богатство. ... Какво увековечават тия монументи? Националното самочувствие и гордост? Първо да помислим за моралното право на защитата и едва тогава за тяхната художествена стойност, ако я имат“.
А по-нататък разбива на пух и прах и аргумента за „високата художествена стойност“, включително и на своето участие в произведения като фриза „Октомври“ от Паметника на съветската армия и някои други: „Моят „Октомври“ беше върнат няколко пъти за поправки като „формализъм“. Не се интересуваха от психология и динамика, искаха подробности и загладена повърхност, детайли, които премахвах при отливане на композицията в бронз. Най-голямата неудача е фигурата на Комисаря, вмъкната като идеологична необходимост, и която е катастрофа за устрема, постигнат в раздвижените стойки на действащите лица от антуража“.
В края на писмото Далчев повдига въпрос, който тези дни отново звучи все по-актуално: „Редно ли е на нашата българска земя още да стърчат паметниците – жалони на робството и жестокостта, на неправдите и униженията, на страха и подозрението?
Никой народ няма да позволи и приеме тaкaва гавра
- дa търпи паметници за възхвала на своите поробители. И никъде по света няма такъв един абсурд, какъвто искат да ни наложат комунистите. Проф.Янчулев (б. р. — тогава кмет на София) има не само правото, но и задължението да махне тези противни строежи, специално направени за да утвърдят властта на поробителя, да всяват страх и покорство, без да обръща внимание и държи сметка на крясъците на пребоядисаните комунисти. С непрестанните си саботажи и своето гнусно поведение и лъжи те и сега доказват категорично, че не са българи, нито български noданици“.
Далчев смята, че паметникът не трябва да бъде унищожен, а „преместен на някое по-скромно място“. Но и това не може да мине безнаказано, дори след края на тоталитарния режим. 40-годишното игнориране е довело до там, че някои творби на Далчев са в неизвестност, има и унищожени произведения, и непоказвани скулптури.
Съвсем скоро освен с двете изложби, които ще останат в галериите до 6 септември, СГХТ ще отбележи годишнината и с издание, състоящо се от албум, биография и каталог на негови произведения. Това ще бъде първото систематизиране на огромното творчество на автора и второто монографично издание за него след единствената досега студия, публикувана през 1942 г.
