Премиера: „Тъп оптимист“
Постановка: Калин Сърменов
За социалната гилотина, към която бавно, но сигурно се е запътил в общество като нашето един все още млад мъж, бял, артист, хетеро, в чието меню месото категорично присъства, е стендъп комедията „Тъп оптимист“. Моноспектакълът на Явор Борисов е премиерно заглавие в афиша на Сатиричен театър „Алеко Константинов“, а постановката е дело на директора му Калин Сърменов. Не че това му спестява и той да не мине „под ножа“ в почти автобиографичната изповед на актьора. Последният се появява в задушевното пространство на новооткритата сцена "Comedy bar Happy Сатира“, набрал скорост да се освободи от горчилката, разяждаща гибелно душата му. Сякаш някой му е натиснал копчето, така препуска да преведе зрителите през „трасето“ на своя 35-годишен живот. Като се започне от сблъсъка му с държавните институции, премине се през професионалните му неудачи, та чак до разочарованията му в интимната сфера.
„Тука, в България, сме в началото на XIX век“, хапливо констатира героят и онагледява с ярки примери изстраданата си позиция. Как, да речем, ни се налага да висим с часове пред гишетата в учрежденията по вина на тромавата администрация, но и заради дежурните предреждачи. Или пък прецаканата ни здравна система, превърнала болниците в „места за каляване на духа“, а не за лечение. Още по-злъчен е, когато заговаря за проблемите в гилдията и областта на културата изобщо. Пиперливи са критиките му към бивши и настоящи директори на театри, наши професионални сцени, български тв сериали и риалити формати. И тъй като единственият възможен път, след като вече е ударил дъното, е този нагоре, следва оттласкване и катарзис. За това, че е нещастлив, човек трябва да потърси вината първо у себе си, „чатка“ се героят и подлага на ревизия нихилистичното си отношение към света.
В унисон с настъпилото вътрешно просветление са закачливите свежарски музикални импровизации в акомпанимент на китара. Изпълнени и изсвирени са от самия Явор Борисов, чието дело е и лаконичното оформление на сценичното пространство. Главен и единствен негов помощник (освен „жиците“), превеждащ ни през историята на живота му, е екранът със сменящите се кадри. Не липсват и снимки от старите ленти, несъизмерими по сантименталната си стойност със селфитата, които макар на нас самите да са ни втръснали, продължаваме да си правим. За най-чаровно намираме обаче написаното с крив детски почерк от малкия Ясенчо писмо до директора на баща му с молба последният да бъде уволнен.
Следващите представления се играят на 7 и 14 декември.
