"Партенопа" бе подходящ избор за откриването на десетия "Синелибри", минаващ под мотото "Поезия безкрай". Е, не е адаптация по съществуваща литературна творба, както повелява формулата на фестивала, но в същността си е чиста визуална поезия.
След няколко разпродадени фестивални прожекции, десетият филм на Паоло Сорентино вече може да се гледа на спокойствие в киносалоните. За почитателите на италианския режисьор, които познават предишните му работи "Великата красота", "Младост", "Младият папа", "Божията ръка", той няма как да бъде изненада: същите теми (ефимерността на красотата; безпощадността на времето; патриархалните и религиозни окови; отчаянието да си застаряващ интелектуалец; величието, вървящо ръка за ръка с декаданса), същата естетика. Същото превъзходство на аудиовизуалното съвършенство и ярка кинематографична пластика над смисления, свързан разказ. Същата претенция и самоцелност, същото подражание на Фелини.
"Партенопа" е томително красив: не само заради джакпота от генетичната лотария, който е изтеглила дебютантката Челесте дала Порта. Всеки кадър от него може да се сложи в рамка. Тъй красив е, че стават поносими прекомерната му дължина, липсата на повествователна логика, случайно подхвърляните от персонажите мъдрости а ла Коелю и две откровено вулгарни сцени, маскирани като изявления върху неаполитанската народопсихология.
По заявка "Партенопа" е митологично-антропологичен разказ за родния град на Сорентино, обяснение в любов и прошка към Неапол и неговите "грозни, мръсни, зли" обитатели. Самото заглавие на филма е име на една от древногръцките сирени, "онази с девичия глас". Като не могла да съблазни Одисей с песни, тя се хвърлила в морето, а тялото й изплувало край Неапол - и днес поетичното име на града е нейното. (Има и друга, римска версия на мита, в която Везувий бил вулканично влюбен в Партенопа.)
Но мистиката, фолклорът и алегориите, щедро разпилени из кадрите му, са комай само камуфлаж върху воайорството на попреминал мъж, който си умира да снима млада жена полугола. Няма съмнение, че гледката е поразителна и за публиката. Просто не очаквайте от "Партенопа" нещо по-дълбоко от: може ли една красива жена да е и умна, и чувствителна? Можело. Това накратко е целият сценарий, в който прелъстителната героиня се ражда от водите на Тиренско море през 1950 г., за да премине през драмите и еротичните предизвикателства на младостта, през дворците на Капри и бордеите на Неапол, а после да стане професор по антропология. Красотата й отваря всички врати, дори заключените - каква изненада! Понеже, както казва един от героите, антропологията е "да виждаш", затуй всички достойнства на "Партенопа" са в сферата на визуалното, на повърхностното. Поезия, ала не за душата, а за очите.
Участват още Гари Олдман и Стефания Сандрели; сред персонажите дефилират именити писатели, изпаднали кинозвезди, похотливи свещеници, богаташи с хеликоптери, кабинетни учени, футболни запалянковци... Всичко е пищно, бароково, завладяващо, скучно. Може би ще е хубаво Сорентино отново да направи филм с истинска история, ясна идея и стегнат наратив, каквито бяха по-ранните му "Последствията от любовта", Il Divo, "Приятелят на семейството"... Пак да е по неговия си стъписващо красив начин, който ни отвя главите във "Великата красота", но без днешната маниерност и съдържателна кухост. Дотогава, както писа Питър Брадшоу от "Гардиън" за "Партенопа", ще снима "двучасова реклама на много скъп парфюм".
YouTube
