В момента политиците у нас се делят на две категории. В едната влизат тези, които преди печелеха големи изборни победи, ала вече не им се получава и сега всячески усукват резултатите, така че да излезе сякаш остават на върха – като Бойко Борисов. В другата попадат онези, които никога не печелят убедително, но ужасно много им се иска и затова раздуват всеки успех. Това са цялата кохорта от лидери на градската десница, събрала се (повече или по-малко) в ПП-ДБ.
Вече минаха почти 3 години, откакто герберите нямат правителство с техен мандат. Толкова много време и ужасно много усилия отидоха за изтласкването на партията на Бойко Борисов не само от властта, която държеше повече от десетилетие, но и въобще от политиката. И каква е равносметката? ГЕРБ остава най-голямата партия в страната. Тя участва в общо правителство с доскорошните си заклети врагове ПП-ДБ. Борисов продължава да бъде сред най-влиятелните български политици. Сякаш последните две години, с всичките им кризи, не са се случвали.
Не това беше начинът, по който си представяхме голямата промяна, нали?
Местните избори, които трябваше да разбият фундамента на мощта на статуквото, добавиха ново разочарование. 13 областни града – а това е половин България, остават герберска територия. Вярно е, че Борисов и хората му загубиха страшно много. Допреди десетина години на практика държаха картата на страната в задния си джоб. А сега дори отстъпиха кметските постове в София и Варна. Тук нещата обаче не опират до това колко е изгубила ГЕРБ. А колко и какво спечелиха партиите на промяната.
„Тази искра, която запалихме преди 3 години, пламна сериозно!“, щастливо прокламира Кирил Петков, след като разбра, че Васил Терзиев, издигнат от ПП-ДБ и „Спаси София“, ще стане кмет на столицата. Огънят на промяната обаче гори едва-едва – толкова слабо всъщност, че за малко щеше да го угаси една синдикалистка, изповядваща марксистко-ленински социализъм – Ваня Григорова. На балотажа за Терзиев гласуваха едва 175 хиляди души – няма и 17% от столичани с право на глас. А кампанията му започна цели 4 месеца преди изборите! Четири месеца не стигнаха на десните, за да намерят начин да привлекат софиянци към секциите!
Всъщност,
най-доброто, което се случи на Терзиев за това време,
беше изкуствено раздуханият от герберите скандал с машинния вот. Тази смайваща с бруталната си грубост атака срещу изборната система можеше да се превърне в катализатор на мощен протестен вот. При друг кандидат, други пиари, други партии – може би. Десните обаче не съумяха да се възползват дори от това и Григорова за малко щеше да отнесе Терзиев – разликата помежду им е по-малко от 5000 гласа (а какво щеше да стане, ако „Възраждане“ бяха подкрепили открито лявата претендентка?). И сега вбесената от свръхблизкия резултат Григорова завлече изборите в съда. Толкова за пламналата искра на промяната в София.
Ще кажете – а Варна, Благоевград, Пазарджик? Да не подценяваме протестния вот срещу кметове, които се бяха заседели на столовете си толкова дълго, че се смятаха за вечни. Иван Портних във Варна изкара в кметството 10 години; Тодор Попов в Пазарджик – 16 години! На хората им беше писнало и това е доста по-силен стимул да сменят първенеца на града, отколкото апела на партиите на промяната (да не забравяме, че Благоевград и Пазарджик са крепости на Делян Пеевски от ДПС, така че тепърва ще откриваме какво се е случило там). За избирателната активност да не говорим – във Варна победата дойде при 31% гласували; в Пазарджик – 34%; само в Благоевград надхвърли 40%, но разликата между победилия Методи Байкушев от ПП-ДБ и опонента му Илко Стоянов беше едва 800 гласа.
Тези мъчително постигнати победи започват да изглеждат още по-слаби, когато се поставят до останалите партии. Тук става въпрос за БСП. Западащата и сгърчена от старческа немощ столетница, която изглеждаше на изчезване, е спечелила толкова областни градове, колкото и ПП-ДБ! Русе, Шумен, Силистра и Разград – „Позитано“ 20 владее почти цяла Североизточна България! Като добавка – една четвърт от общините в страната имат червени кметове. Корнелия Нинова, която почти пърхаше от радост след вота, се почувства толкова силна, че даже се закани на „модела на ГЕРБ“ – нещо, което доскоро не можеше да си позволи, предвид поредицата тежки изборни поражения в последните години. Всъщност, тя има повече основание от ПП-ДБ да се обяви за противник на статуквото – нали не участва в правителство с Борисов.
„Промяната е бавен, но необратим процес“, каза още Кирил Петков. Може би.
Но промяна в полза на кого?
Това, че ГЕРБ отслабва, не означава, че ПП-ДБ стават по-силни. И десните знаят това. След местните избори Христо Иванов подгря тезата, която развиваше през 2021 г. - отишло си е времето, в което една голяма партия доминираше българската политика, и от тук нататък ще имаме няколко съизмерими по големи партии, които ще могат да управляват само заедно, чрез договорки и компромиси. Това е политическата теория, която стои зад сглобката. Също така, това е причината, заради която десните побързаха да уверят веднага след вота, че алтернатива на общото управление с ГЕРБ (подкрепено от ДПС!) засега няма.
Това си беше цяла кофа ледено студена вода, лисната върху огъня на промяната. Петков ентусиазирано говореше така, сякаш ПП-ДБ тепърва ще растат и ще печелят още и още изборни победи. Иванов обаче обясни, че изборните победи имат таван – при това същият таван, който достигат и куп други партии.
Това е оправдание, разбира се – когато не можеш да привлечеш избиратели и да печелиш убедително избори, тогава почваш да твърдиш, че сделките и сглобките са неизбежни и необходими. Борисов със сигурност е съгласен с това – може и да сипе закани срещу ПП-ДБ, но в същото време жално и огорчено повтаря, че един общ блок между десните и герберите щеше да завладее местната власт. Току-виж някой ден успял да ги убеди в замисъла си ...
