Ужасът, че изкуството е вечно, не датира от днес. Всяко време, може би подсъзнателно, но винаги на първо място опитва да зачеркне завареното художество на миналото. Може би това е поради обяснимия сърбеж да се предоврати предначертанието, съдържащо се в него. Или да се опровергае някак иронията на вечността, отрезвяваща всяка нова епоха, класа, династия, идеология. Или просто да се предпази бъдещето от неговото неподкупно свидетелство. Защото изкуството е очевидец, когото всяка политическа предпазливост сънува да премахне. Паниката пред изкуството е погълнала и разсипала безброй творения, обърнала е в пепел образи, храмове, папируси. Унищожението е залегнало в ритуала на всяка промяна, а после – и в делника на всяко общество. Войната с ценностите се изживява не само като циментиране на власт и на господство, но и като утвърждаване на отделната овластена личност. Тази война би могла да се разглежда и откъм нейната печална страна: като неосъзнато, невъзвратимо жертване на наследството, на най-скъпото, оставено ни от предците. Но тази загуба понякога отеква през столетия.
Всъщност изкуството създава иконите на своето време.
Поколенията се прекланят не толкова пред действителните херои на епохата, колкото пред техните изображения в литературата, живописта, драмата или кинематографа. Отделно от обрисуваните, по този начин нерядко и обожествени лица от пластовете на историята, изкуството предлага и лично «свои», получени по неговия си тайнствен и магичен начин герои за поука, възхищение или проклятие. Тогава, може би закономерно, иконите пораждат и поредните иконоборци, обладани от разрушителната страст да премахнат идолите и идеите на предците, а най-често и самите им създатели. Да ги изтрият от паметта, да зачеркнат делото им, да стъпчат (най-вече) техните послания.
В актуалната българска памет се помнят отлично двете такива разрушителни вълни в националната култура, когато втората половина на ХХ век опита да заличи първата, а самата тя на свой ред сега е под ударите на следващото столетие. Това, обаче, не е присъщо само на агресивните идеологии на модерното време, то е, оказва се, обичайно занимание на времето въобще. И когато ние банално, но уверено понякога се произнасяме, че времето утвърждава най-ценното в изкуството, рядко се замисляме, колко незаменими творби на това изкуство именно то, времето, е погубило и заличило завинаги – разбира се с нашите, с човешките ръце.
Метафорите, от които е съставено самото изкуство, нерядко бледнеят пред метафорите, които се случват с него. Навярно и по този начин то продължава да ни улеснява да разбираме, а и да предчувстваме живота.
В началото на ХIХ век невежи фелахи нахлули в оазиса Фаюм (днешен Египет)
и разровили един от най-големите некрополи на древността - да дирят нитратна сол, предпочитан тор за нивите им. Заедно с това открили безчет от загадъчните, прочути с хипнотичното си очарование фаюмски портрети, които древните поставяли върху мумиите на своите покойници. Фаюмските портрети са изображения на мъртвите, без каквито преди хилядолетия - според поверията на тогавашните хора - те не следвало да се отправят в Отвъдното. Тези надгробни творби са между най-преките предвестници на днешното изкуство. В лицата, изобразени върху тях, според Андре Малро гори кандилото на вечен живот. И сега, когато срещнете елегичния поглед на някое от тези лица, страданието на отдавна отлетяла в небитието душа ви парва дълбоко, до свиване на сърцето. Но ето ни отново на темата: нощем, заобиколени от студа и пустинята, фелахите горели купища от тези нарисувани върху дърво или тъкани портрети. Те давали хубав огън, защото боите им били разтворени във восък. Можем да заключим, че с онези пламъци изкуството все пак стоплило някакси човека...
Впрочем, за нашите земи и за нашите "фелахи" това не е ново, нито е непознато.
Мраморът на античните градове, на светилищата и стадионите от древността не се е разтворил във времето. Употребен е на отломъци за строеж - парчета от капители, от фризове и дори от статуи още могат да се намерят в зидовете на къщи, плевни и нужници из запуснати тракийски и странджански села. Но най-широко приложение мраморът на античните култури добива във варовите пещи на различни векове и племена. Най-хубавата, най-фината и бяла вар е ставала от мрамор и разпространената технология е подсказала на много поколения как най-практично да се преборят с изкуството на предходниците. Акрополите и храмовете, колоните и олтарите, дискохвъргачите, Дианите и Венерите са погълнати от огнения Лувър на варовите пещи. Така, както са изчезнали останалите ценности на античната цивилизация, така е погубено и нейното изкуство.
И какво после?
После агарянецът се е топлил в балканската нощ с книжнината от манастирските библиотеки. После пожарища са поглъщали устремени към висинето черкви, златописани евангелия, неръкотворни иконостаси. После огън и меч са затривали мислители, литератори, резбари... После огън и въже. После огън и куршум. После глад и цензура. После хляб и страх...
И така... до края на света?
Днес войната с ценностите на миналото се води рутинно, единствено по традиция, лишена от интрига, без повече плам, отколкото го налага грубият, но студен интерес на участниците. Обществото я наблюдава равнодушно, с изветряло любопитство, сякаш без да взема страна. Довчерашните ценности са предварително прежалени, вълненията са само за потърпевшите. И точно това равнодушие на обществото буди тревогата за утрешния ден. Защото не е все едно в какво ще се превърнат този път мраморните отломъци на миналото. Нито за какво ще послужат на това общество поредните излишъци от прясна вар.
Дали за да спои зидовете на винаги започнатия и всеки път недоизкаран храм на бъдещето.
Или за да бъде издигнат и с нея поредният български затвор.
