Унгарският премиер Виктор Орбан направи ценна услуга на големите държави в ЕС, които от години търсят начин как да премахнат правото на вето, защото изравнява тежестта на техния глас с по-малките държави и прави съюза трудно управляем.
Евросъюзът би се парализирал, ако продължи да се разширява, без да промени системата си на гласуване. Той се готви да приеме неизвестно кога след 2030 г. получилите (или пожелалите) кандидатски статут 6 държави от Западните Балкани (Сърбия, Черна гора, РС Македония и Албания, плюс очакващите европейска перспектива Босна и Косово), както и трите бивши съветски републики Украйна, Молдова и Грузия. Към тях теоретично може да се добави и Турция, чийто преговорен процес е в дълбока хибернация от 2016 г., но не е отменен официално. Ако всички бъдат приети, ЕС ще наброява някой ден 37 държави и ще започне да догонва по многочисленост 46-членния Съвет на Европа, който служи като общ консултативен орган главно в сферата на човешките права, но не и като наднационален съюз, каквато е амбицията на ЕС.
Въпросът с отпадането на правото на вето и заменянето му с гласуване чрез квалифицирано мнозинство ще добие остра актуалност през 2024 г. с наближаването на европейските избори през пролетта, защото политическите сили неизбежно ще спорят как да се подготви Евросъюзът през следващите пет години за предстоящото си ново разширяване. Когато поставя условия на страните кандидатки да се променят, за да бъдат годни за членство, той си дава сметка, че също трябва да се промени. В това няма нищо необичайно, защото количествените натрупвания водят до качествени изменения. Колкото и да се дърпат малките държави, включително и България, ще трябва да участват в този процес.
Виктор Орбан е жива илюстрация какво може да стане, когато една държава (колкото и да е малка) застане срещу останалите - получава контратежест колкото всички вкупом и блокира решенията им. На последния Европейски съвет (14-15 декември) той се бе амбицирал да наложи вето на две решения, отнасящи се до Украйна, за да направи услуга на руския президент Владимир Путин и да изтръгне отстъпки за себе си. Едното представляваше материална, а другото - морална подкрепа за жертвата на руската агресия. Материалната подкрепа бе пакет от 50 млрд. евро за следващите четири години. Орбан му наложи вето, въпреки че получи в последния момент 10 млрд. евро от полагащите се на Унгария, но замразени фондове за над 32 млрд. евро. Това принуди ЕС да разсъждава как да помага на Украйна не като съюз, а като съвкупност от самостоятелни държави въз основа на двустранни споразумения с Киев. Един-единствен спорен въпрос доведе до моментно разпадане на европейското единство и разкри колко крехка е съществуващата европейска конструкция. Правото на вето може да замени европейското единодействие с правилото
"всяка коза за свой крак"
или да предизвика кошмарното за по-изостаналите държави обособяване на концетрични кръгове, които да сплотяват способните да се договарят и да изтласкват в периферията неподготвените. България знае много добре за какво става дума, защото от години се стреми да влезе в Шенгенската зона и в еврозоната, но отделни държави я спират с правото си на вето.
Моралната подкрепа на Украйна за разлика от материалната обаче стана възможна благодарение на находчив трик в Европейския съвет. Седмица преди да се съберат в Брюксел френският президент Еманюел Макрон покани на 7 декември Виктор Орбан на вечеря в Елисейския дворец. Ден по-рано унгарският премиер се бе зарекъл в интервю за парижкото списание "Поан", че няма да подкрепи никакви жестове към Украйна - нито финансовата помощ, нито поканата към Киев да започне преговори за присъединяване към ЕС. От вечерята в Париж не излезе съществена информация, но както се разбра по-късно от самия Макрон, той е подготвил условията да предаде в Брюксел на германския канцлер Олаф Шолц щафетата за мек натиск над Орбан. Двамата го поканиха на закуска на 14 декември и резултатът бе, че няколко часа по-късно Орбан напусна залата на Европейския съвет, когато се гласуваше решението за начало на присъединителни преговори с Украйна. Така гласуването бе единодушно и никой не наложи вето, защото Орбан отсъстваше.
Формулата "всички минус един"
се оказа ефикасна. Куриозното е, че тя бе измислена не от Макрон или Шолц, а от самия Орбан. Той загатна за нея още в интервюто си пред "Поан", когато каза: "От правна гледна точка това не е точно вето. Да кажем, че не допринасям за вземането на решение, което според мен е лошо". А Макрон отбеляза с облекчение в Брюксел: "[Орбан] каза точно това, което ние направихме. Нямаше изненада".
В крайна сметка своенравният унгарски премиер видя, че не може да върви сам срещу течението. На практика по този възлов въпрос той се отказа от правото си на вето. Разбра, че няма повече съюзници, след като на срещата на високо равнище за първи път се яви новият премиер на Полша Доналд Туск, който сложи край на консервативно-националистическия тандем с Унгария. Двете държави не можеха повече да разчитат, че ще пазят една на друга гърба си, изправени пред риска от европейски санкции. Правото на вето ги правеше недосегаеми за съществуващия санкционен механизъм, предвиден в чл.7 на Договора за Европейския съюз, който вече бе задействан срещу тях. Той предвижда санкционираната държава да бъде лишена от право на глас. За да не наложи вето, тя се изключва при разглеждането на нейното поведение. Но тъй като обсъждането е предвидено за всяка държава поотделно, наличието на двойна наказателна процедура означава, че другата държава винаги би могла да наложи вето, за да разчита и за себе си на взаимна услуга.
Орбан, който се изкуши да прибягва често до правото на вето, фактически се оказа най-силният лобист за неговото отпадане.
България сама почувства жилото му,
защото за да я принуди да премахне таксата си за транзит на руски газ, я заплаши с вето срещу допускането ѝ в шенгенското пространство. Ако Сърбия бе член на ЕС, също щеше да прибегне към вето срещу България, защото възрази заедно с Унгария срещу всякакви допълнителни плащания. Балканите са възел от трудни взаимоотношения и можем само да гадаем как един ден би се държала по отношение на България Северна Македония, ако се сдобие с такъв силен инструмент за натиск. Може би гласуването с квалифицирано мнозинство би потиснало старите съперничества и би създало среда за разумно съжителство между държави, които имат недостатъчно отшумели националистически рефлекси.
Но преди да се озъртаме какво правят другите, би трябвало да се вгледаме в себе си. Премиерът Николай Денков заподозря в интервю пред Нова телевизия, че президентът Румен Радев вероятно е щял да гласува заедно с унгарския президент Виктор Орбан, ако е бил вместо него в Брюксел на последната европейска среща. "Когато отидох за първи път на тези срещи като министър-председател, имаше премиери от другата страна, които ми казаха: добре че дойдохте. И знаете ли защо - защото сега бяхме 26 на 1. Нашият президент не беше ясно на коя страна би застанал при тази дискусия", заяви Денков.
Когато една държава излъчва сигнали за две външни политики, най-добре е да не разполага с право на вето, защото неминуемо ще санкционира себе си. Ползата за България от членството в ЕС е именно във възприемането на общите европейски стандарти, а не в налагането на собствени. Даже когато сложи вето на преговорите с РС Македония, се видя, че то доби смисъл едва след като тя убеди останалите държави от ЕС в своята европейска правота, а не когато се запъна със слаби националистически аргументи.
