Quantcast
5 истории на детската писателка Юлия Спиридонова | СЕГА
facebook
twitter

Уикенд

5 истории на детската писателка Юлия Спиридонова

Авторката разказва за недоразумения с пържени тиквички, мустаци и миньони
1 520
Юлия Спиридонова

Юлия Спиридонова е автор на множество романи и приказки за деца и тийнейджъри - "Гугулетата", "Тина и половина", "Графиня Батори", "Макс. Всичко на макс!", "Кронос, тоя нещастник" и др. Последната ѝ книга е “Сянката на щуреца”, забавен роман на трудна тема - смъртоносните капани, които крие интернет. Юлия е родена е на 30 октомври 1972 година в семейството на художниците Лилия Петрова и Симеон Спиридонов. Щастливо омъжена, с две деца. 

 

БУМ!

Казват, че една хубава история трябва да започне с БУМ! Е, моята започва с БУМ, че даже и с ТРЯС. Бях на осем, беше пролет, на гости бе дошла съученичката ми Калинка. Както винаги, бъках от гениални идеи и предложих да се качим на големия орех. Калинка тактично отклони предложението, но аз вече си се представях на върха на ореха и нищо не можеше да ме спре.

- Ще трябва да ме вдигнеш, за да стигна най-долния клон - обясних на Калинка.

Калинка ентусиазирано ме изстреля така, че си фраснах главата в клона.

Бум. Тряс. Плач и проклятия.

Калинка реши да ме подкупи (това винаги работи).

- Спри да плачеш, ще ти дам много интересна книга за едно момиче, което може да набие всички момчета - каза ми тя.

Веднага спрях да плача.

На другия ден Калинка ми донесе “Пипи Дългото чорапче”.

Тогава дойде и второто БУМ. Беше толкова силно БУМ, че преобърна света ми (пардон за клишето).

Помислих си - какво ли е да можеш да измисляш такива страхотни истории? Да пишеш книги, които обръщат света с главата надолу и го карат да размахва крака във въздуха?

И много тайно започнах да си мечтая да стана детска писателка.

Мечтаех тайно, защото у дома идваха доста писатели и много добре знаех какви са и как изглеждат те. Изобщо не приличаха на мен. Това се забелязваше от пръв поглед и не беше само мое наблюдение, както ще разберете по-нататък.

Но не веднага, защото се случи нещо, което за малко да прекъсне моя млад живот и бъдещата ми писателска кариера.

 

Пътят към ада е постлан с пържени тиквички

Аз съм човек, преизпълнен с добри намерения. Така е, откакто се помня. Това обаче ми носи най-вече проблеми. Както е казал колегата Самюъл Джонсън: “Пътят към ада е постлан с добри намерения”.

Не си спомням защо бях сама у дома, но реших да направя изненада и да сготвя най-вкусното нещо на света - пържени тиквички. Дотогава бях варила яйце и с това се изчерпваха готварските ми умения. Нарязах няколко тиквички на кръгчета. Сложих тиган на печката, излях вътре половин бутилка олио и врътнах копчето на най-висока степен. Яйцето се вари три минути, след като кипне водата, сигурно и тиквичките щяха да станат за толкова време, мислех си аз. И търпеливо зачаках олиото да кипне.

Но олиото не искаше да кипва. Сигурно, защото стоях и го гледах. Затова отидох в хола. За късмет, по телевизията даваха детския филм “Знакът на орела”. Изгледах половината епизод. Олиото все така не кипваше.

Върнах се при “Знакът на орела”. В момента, в който аха да отсекат главата на главния герой, ми замириса на пушек.

Отворих вратата на кухнята.

И ето ви го ада! В цялата му прелест. Черни, смрадливи пушеци и оранжев огън.

Ужасно се уплаших, изскочих от вкъщи и започнах да викам.

За късмет, чу ме съседът чичо Коце. Втурна се в кухнята, грабна тигана и го метна през отворения прозорец.

Но адът беше свършил своята адска работа - наскоро боядисаната кухня беше съвсем черна, а наскоро боядисаният хол с изциклен паркет не изглеждаше много по-добре.

В този момент се прибраха татко и мама и като се почна, страшна работа! Баща ми крещи, мама мълчи, чичо Коце се опитва да играе пълномощен и мирен посланик. Да, ама човекът си беше забравил ченето у дома, та не му се разбираше много какво казва. Я се опитайте да кажете “пържени тиквички” без зъби!

Нищо, де. Аз си знаех, че татко ще повика, ще повика и ще му мине. Обаче мама толкова бледна никога не съм я виждала. Разбира се, реших, че тази бледност е заради пораженията. Да, ама не. Точно до печката имало газова бутилка (тогава често спираха тока) и на тази бутилка са ѝ трябвали още една-две минути, за да се превърне в бомба. Ако чичо Коце не беше минавал наблизо без чене, сега нямаше да четете това. (Дано не съжалявате.)

Най-гадното беше, че след този случай баща ми дълго време ме наричаше Ван дер Любе. (Уточнение за по-младите читатели - Маринус ван дер Любе е подпалил Райхстага).

Оцелях и продължих да подскачам по пътя, постлан с добри намерения, подскачах, падах, изправях се, накрая станах писател. Или поне така си мислех.

 

Мустаците

Щом излезе първата ми книжка “Гугулетата”, получих и първата си покана за среща с читатели. Заминах с влака за Пазарджик, където в библиотеката ме чакаха едни съвсем млади хора, около шест-седемгодишни.

- Добър ден - рекох - аз съм Юлка, написала съм ей тази книга, значи съм писателка.

Децата обаче казаха, че не съм никаква писателка. И ми посочиха портретите на истинските писатели по стените на библиотеката.

- Истинските писатели - казаха младите хора - имат мустаци. Вие имате ли мустаци? Не?

Нямах мустаци и си отидох посрамена.

Хубаво, де, но вече се задаваше втората ми книга. Затова се наложи да се сдобия с мустаци.

Разни известни хора се хвалят, че не отиват никъде без усмивката си. Е, аз пък вече не отивам никъде без мустаци.

Научих си урока.

 

Шведските деца

Мустаците свалих само за малко, колкото да подпиша брачното си свидетелство. За късмет, младоженецът беше поканен в Стокхолм на конференция. Така се озовахме на нещо като медена седмица в Швеция, родината на Астрид Линдгрен - моя отколешна мечта. Мушнах любопитния си нос навсякъде, бях в парка-музей на Астрид Линдгрен и дори се снимах със статуята ѝ. И през ум не ми минаваше, че един ден ще ме номинират за най-голямата награда в света за детска литература на нейно име. Ако някой ми беше казал тогава, нямаше да повярвам.

В един парк в Стокхолм видях нещо, което ме порази - група деца, истинска бойна банда, напът да осъществи поредното си яко приключение или пък някоя много голяма беля. Децата тичаха заедно, смееха се, подвикваха си. Дотук нищо необичайно. В средата на групата обаче имаше дете в инвалидна количка - пълноправен член на бандата.

Децата преминаха край мен с весели викове и се загубиха в парка.

В гърлото ми заседна буца.

Изобщо не можех да си представя, че някога ще видя подобна гледка в България.

И знаете ли какво? Все още не мога да си го представя.

 

Неприличните книги

Моят специалитет (освен пържените тиквички) са забавни, щури романи на трудни и тежки теми. Преди години прочетох в тийнфорум излиянията на едно момче: “Много ме е страх да правя секс. Чувал съм, че първия път страшно боли”. Първо се засмях - горкият глупчо. После ми стана мъчно - горката душица, колко ли е уплашен! Но как е възможно едно съвременно дете да не знае елементарни неща? Оказа се, че е възможно и още как. Тогава написах романа “Макс, всичко на макс” - за момчешките страхове, за секса и любовта. Написах го с най-добри намерения, но някак не се сетих, че ще трябва да застана с този роман пред истински млади хора. И то без мустаци, защото мустаците са за малките читатели.

Романът излезе, поканиха ме на среща с тийнейджъри на Фестивала на детската книга в Сливен. Когато влизах в читалището, краката ми се подкосяваха от страх. Преди официалната среща в празната зала ме чакаше групичка много готини тийнейджъри от математическата гимназия. Бяха направили сценка по романа. Книгата много им беше харесала. Успокоих се малко.

Дойде време за срещата, вратите на залата се отвориха и… Вместо тийнейджъри, в залата се стече врещяща тълпа от миньони - първокласници, от най-опасния вид - тези без предни зъби.

Загубих ума и дума. В този момент артистите започнаха своето представление по романа, в който ставаше дума, разбира се, за секс.

Миньоните бяха поразени. Един не гъкна!

Пиесата свърши. Артистите си заминаха, въпреки че ги молих на колене да не ме оставят сама.

А миньоните мълчаха. Вие чували ли сте за мълчалив миньон? Не? Е, сега можете да си представите атмосферата. Стоях по средата на сцената, с милион миньонски ококорени очи, вперени в мен.

Срещата продължаваше. Трябваше някак да спася положението. Стегнах се.

– Така и така, мили ми миньони, аз съм детската писателка Юлка. Забравете това, което видяхте преди малко, то е за големи каки и батковци - плещех. - Освен за големи, пиша смешни истории за вас, скъпи миньони. Сега ще ви разкажа за гугулетата. Те са едни щури пилета…

Миньоните не ме слушаха, те имаха въпроси.

- Амаа какво искаше онзи батко от какичката?

- Имало едно време едни гугулета, които били вечно гладни - не се предавах аз.

И така, безкрайно дълго време. Аз гугулясвам ли, гугулясвам, миньоните дърпат ли, дърпат към неприличната тема.

Докато гугулясвах, с ужас си представях как всичките тези миньони ще кажат на татковците и майките си: “Пък днес ни водиха при една детска писателка, която пише неприлични книги.”

Най-после времето свърши. Извиках със страшен глас:

- Остана време само за един-едничък въпрос! И много да внимавате какво ще питате.

Настъпи тишина. Миньоните усърдно мислеха. Една ръчичка се вдигна, един млад човек се изправи.

Разнежих се:

- Кажи, миличък.

Миньонът се огледа тържествуващо и попита:

- А какво е това секс?

О, земьо, отвори се и ме погълни!

Земята не се отвори, но пък се отвориха вратите на залата и миньоните изтекоха навън с весели крясъци.

След тях изпълзях и аз, напълно съсипана.

Докато стоях във фоайето и се чудех да се разплача или да изям един много голям сладолед, вратите на съседната зала също се отвориха. Отвътре наизлизаха тийнейджъри, които (казано културно) изразяваха некултурно своя абсолютен потрес.

Изпълних се с ужасни подозрения. Надникнах в залата и какво да видя? На сцената, на едно столче, седеше много възрастен детски писател с потни очилца. В скута му имаше книжка с гатанки.

Тогава разбрах. Беше станало чудовищно объркване! В моята зала бяха пуснали миньоните, а в съседната зала бяха чели гатанки на тийнейджърите цял час!

Ето затова мразя да ме питат лесно ли било да се пише за тийнейджъри!

Как мислите, лесно ли е!? Ами че то си е направо опасно за живота.

Още

Пет истории на Камен Алипиев-Кедъра
5 истории на фоторепортера Олег Попов
6 истории на пилота писател Йордан Колев

27.08.2021

1817