Калин Тодоров е роден през 1953 г. в София. Завършил е Юридическия факултет на СУ. Работил е като журналист в БТА и вестниците „Отечествен фронт” и „Отечествен вестник”. Автор е на книгите „Кой уби Георги Марков”, The umbrella murder, „Зад завесата на соца”, „Зад завесата на прехода”, „Зад завесата на демокрацията”, „Зад завесата: Големия брат” и „Завесата падна”.
1. ЧОВЕКЪТ ОТ НАРОДА
В ранна утрин на топъл майски ден през 1987 г. с жена ми решихме да отидем до Правец, родния град на Тодор Живков. Искахме да видим отблизо паметника, който партийният и държавен лидер приживе си беше издигнал. Виждали го бяхме само на снимки във вестниците и по телевизията – бронзов бюст, разположен в центъра на градчето, сътворен от големия наш скулптор проф. Величко Минеков.
Паметникът беше тържествено открит три дни преди 70-ата годишнина на Живков. А през тези радостни дни кризата вече сериозно нагазваше българския народ. Хранителните и другите насъщни стоки за бита бяха започнали да изчезват от рафтовете на магазините. За сметка на това пък цените им растяха. Но не и в „обетованата земя”, наречена Правец. За нея старателно се грижеше най-достойният ѝ син. От забутано селце тя бързо се бе превърнала в китно градче с много промишлени цехове, кокетни блокчета, зеленина и специално снабдяване.
Именно това снабдяване беше една от причините в края на тази работна седмица да пътуваме за Правец, решени да съчетаем поклонението пред паметника с малко пазар. По пътя обаче една безцеремонна оса се вмъкна в ладата и ужили съпругата ми по средния пръст на дясната ръка. Той страшно се поду и се вдърви в неприличен жест.
Когато стигнахме до центъра и слязохме пред паметника, жена ми посочи към него с пръста, където я ужили осата, и възторжено се развика: „Ето го Тодор Живков”. На майтап, ама и не съвсем, ѝ се скарах: „Затваряй си устата, че ей сега ще дойдат да ни арестуват”.
Но докато се разхождахме по чистите, спокойни и слънчеви улички, съпругата ми храбро продължаваше да показва табелите със същия пръст. А улиците бяха кръстени, изобщо не се шегувам: „Тодор Живков”, „Мара Малеева” (съпругата му), „Людмила Живкова” (дъщеря му), „Владимир Живков” (синът му), „Янко” (партизанското име на Първия). По онова време в София се разказваше виц: Тодор Живков наградил Владимир Живков с орден „Людмила Живкова”.
Тодор Живков отдавна не е между нас, а паметниците му са в „Музея на тоталитарното изкуство”. Сега през почивните дни със съпругата ми ходим да си пазаруваме в Банкя. Там, на тенис кортовете, се издига бюст на Бойко Борисов.
Все още от дърво.
2. БИЗНЕСМЕНЪТ
По ул. „Раковски”, отдясно, малко след НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”, от прозореца на един движещ се бавно суперлуксозен „Мерцедес 600 SL” ми се ухили бизнесменът Пламен Тимев-Ганди. Той беше неимоверно напълнял, едното му око беше почти затворено, а другото - изхвръкнало, но пак си беше весел и загадъчен.
Качи ме в баровския автомобил, разпита ме набързо какво съм правил през всичкото това време и ме закара, „за да сме си поговорили сериозно” в офиса на фирмата му, на гърба на ресторант „Кристал”.
Фанатичен почитател на творчеството на италианския режисьор Федерико Фелини, артистичният архитект кръщаваше на името на най-добрия филм на маестрото „Пътят” (“Ла Страда”) всичките си неизброими бизнес начинания. На партера на двуетажния му комплекс „Ла Страда” в началото на улица „Шести септември” бяха разположени кафенето „Ла Страда”, руският ресторант „Ла Страда” и театърът „Ла Страда”. В ресторанта Ганди предлагаше най-хубавата руска водка в България. Той бързо се беше ориентирал, че големите пари идват само от Русия.
Младата и красива секретарка ни покани в дълго, близо 30-метрово помещение, със скъпи, но дискретни черни офис мебели. Далеч, чак в дъното, в полумрак, беше старинното бюро в стил "Луи XIV", от което предприемачът ръководеше бизнес империята си. Цялата метална библиотека бе окичена единствено с томовете на „Енциклопедия Британика”. (Домакинът не знаеше бъкел английски).
На стената отляво висяха снимки на Ганди с известни български и чуждестранни личности като Иван Славков-Батето, Георги Първанов, Виктор Вълков, Любен Гоцев, руския посланик Анатолий Потапов, мага Астор, Вежди Рашидов, Любо Левчев, Малкия Фатик.
Но най-големият сюрприз ме чакаше до бюрото. Бюст на предприемача в позата на Нерон, издялан от цял мраморен блок от големия наш скулптор Георги Чапкънов. Много дебел, с изпъкнало като на циклоп око, мраморният Ганди беше навлякъл туника на римски император, свиреше на арфа и беше наложил на плешивата си глава лавров венец.
Седнахме, секретарката направи кафе, наля коняк, Ганди запали една от неизменните си дебели хавански пури и веднага хвана „бика за рогата”: „Копеле, хайде сега да ме включиш в някоя далавера".
3. ВРАЧКАТА
Бях на 12 години, когато през едно вълшебно лято майка ми ме заведе на Рупите. Над мистичната, огряна от златно слънце и обрасла с високи зелени треви поляна висеше лека мараня, ореол от горещата пара на минералните извори. В тях, примамени от легендите за лековита мощ, се протягаха голи жени и мъже. Омагьосващата местност беше загърната от връх Кожух, остатък от кратер на стар вулкан, който не се бе гневил от милион години. От самата земя сякаш извираше могъща енергия, родена още в зората на времето.
В центъра на поляната беше полегнала прегърбена селска къщурка със стръмен покрив, цялата окичена с цветя. Около нея се бяха скупчили объркани, обезверени хора: жени, старци, деца, с отчаяна надежда в очите. Влязохме при Ванга доста стреснати. Тя ни беше повикала със строг, фелдфебелски, нетърпящ възражение тон: „Да улазят онея, учените, от Софията”, и ние прередихме доста от отдавна чакащите хора.
На кухненски дървен стол в мизерна, но чиста стаичка, в която по земята бяха нахвърляни бохчи с дарове, седеше сляпа женица, на видима възраст около 50 г., забрадена с черна шамия и облечена с груби шаячни дрехи. Правеше впечатление на слабообразована и сякаш не особено умна, но хитра и интуитивна селянка. Гледаше със слепите си очи някак през нас и уж разговаряше с отдавна умрелите ни роднини. Опитваше се - признавам доста умело - да подпитва за различни събития и хора, които после представяше като свои открития.
Цялата работа ми приличаше на някакво евтино провинциално театро, но постепенно „Сибилата” изпадна в транс. Тя започна да говори с глас, съвсем различен от нейния, както като тембър, така и като стилистика на говора. Сякаш нещо зловещо, мрачно и призрачно внезапно се беше вселило в тялото ѝ и го използваше като марионетка.
Не помня Ванга да ни позна нещо важно, но цялата среща, особено онази нейна последна част, е още пред очите ми като някакъв зъл среднощен кошмар.
Според самата Петричка врачка тя вижда съдбата на всеки човек - и в миналото, и в бъдещето, и може да разговаря с неговите мъртви. В същото време около Ванга се въртели някакви особени, невидими за другите хора същества, вероятно от извънземен произход.
Българската православна църква смяташе, че Ванга служи на дявола, обладана е от зли демони, които я използват като медиум. За много хора обаче тук, по света и особено в Русия, баба Ванга е легенда. Твърди се, че за разлика от нас, с предсказания и съвети тя е помогнала на хиляди да променят към по-добро участта си.
4. ГОЛЕМИЯ
Една събота в началото на лятото при самия старт на новия век със съпругата ми пристигнахме с влака от София и рано-рано се озовахме на тенис кортовете в Банкя. Долу, на „червеното”, се играеше каре. Четиримата тенисисти бяха успели порядъчно да се изнервят и след всяка спорна топка продължително и шумно се караха.
Най-гръмогласен беше огромен мъжага, мускулест, но пълен, тромав, бавен и непохватен, който май непременно държеше да бъде чут и забелязан от зрителите.
Най-после, слава богу, мачът свърши, стана тихо, обаче уморените спортисти се запътиха право към нас. Най-напред вървеше Големия. Беше с бръсната глава, ала Слави Трифонов, с ръце в джобовете, с навити ръкави на горнището на анцуга, с широка бабаитска походка, с поглед на тарикат и с обноски на селски сваляч. Останалите го следваха чинно, той им говореше високо и пренебрежително нещо, като видимо държеше арогантно да им покаже пълното си превъзходство.
Първият, който припкаше след него, но едвам смогваше да го следва, беше също с бръсната глава, но смирен и сервилен, гледаше боса с неприкрито възхищение и гордо размахваше сака му с тенис ракетите, с потните фланелки и с мръсните маратонки. Компанията се разположи тежко на масата точно до нас, нареди на сервитьорката да носи коли и бири и започна разбор на мача. Играчите говореха шумно и просташки, като щедро ръсеха както професионални спортни термини, така и смайващи цинизми, толкова вулгарни, че разговорите на съседните маси неловко замряха.
Когато направи разбора, Големия започна да се фука, като разказваше на останалите как е минал първият му работен ден вчера, в петък, като главен секретар в някакво министерство:
„Още в осем часа почнаха да звънят телефоните, отвсякъде се надпреварваха кой ще пререди другите, за да ме поздрави. Естествено, първи, още даже не си бях изпил кафето, се обади Черепа… Оставих телефона на високоговорител, за да може да ги чува и секретарката”, кипреше се Големия, а останалите го гледаха с възхищение и преклонение. „А тя, секретарката, де, готина ли е?”. Разказвачът похотливо се ухили: „Като си я сложа на оная работа и ох, ох, ох...”, той правеше с таза си постъпателни, въртеливи движения, за да покаже на смаяната си публика какво смята да направи със секретарката, ако му „падне”, а останалите се хилеха мръснишки.
Младите майки от съседните маси, както и ние панически се изнизахме от кафенето. Можех ли да предположа тогава, че Големия и момчето, което му носеше сака, не след дълго ще се превърнат в най-могъщия човек на България и неговия оръженосец?
5. ТРУБАДУРИТЕ
Един ден по телефона ми се обади журналистът Владо Береану. Той ми предаде устна покана от името на „Шоуто на Слави”. Иво Сиромахов искал да представи книгата ми „Зад завесата на прехода”. Имам резерви към шоуто, но няма лоша реклама и без особени колебания приех. Не съжалявам, защото се уверих, че Слави Трифонов и „Има такъв народ” се радват на необяснима, но забележителна популярност. Поръчах си такси и още неказал адреса на телевизията „7/8”, диспечерката възторжено възкликна: За „Шоуто на Слави”, нали?
Едва седнал, шофьорът на таксито ме подхвана с някаква безкрайна объркана история как преди години возил шоумена, какво му бил обяснявал, как го слушал Слави. Говореше за Трифонов с възхищение, респект и надежда. И на тези, и на предишните избори гласувал за партията му, бил сигурен, че ще управляват добре страната. Неговите колеги, приятели, роднини, всички се доверявали на шоумена: „Само той ще ни оправи”.
Сградата, в която Слави Трифонов е настанил телевизията си, е кокетно триетажно блокче в новозастроена, видимо „скъпарска” част от квартал „Левски”. Гримьорната беше огромна. Вече бях гостувал, за да представям книгите си в различни телевизионни студиа - при социалистите, в „Евроком”, в „България он еър”, в А1, дори в БНТ. Навсякъде си е една и съща сиромашия, никъде няма толкова луксозни помещения и толкова скъпа техника както в „7/8”. (Каналът на телевизията на Слави е платен. Струва седемдесет и осем стотинки на месец. Когато отидох да се абонирам, се оказа, че сме не повече от 4500 човека. Кой го плащаше всичко това?)
Самият бос изобщо не се появи. Секретарката му ме осведоми, че след победата в парламентарните избори и старта на новия парламент той имал твърде много работа около партията, а офисът ѝ бил на съвсем друго място. За сметка на това един след друг в гримьорната надникнаха заместникът му в „Има такъв народ” Тошко Йорданов и депутатът Филип Станев, писателят Иван Кулеков, капелмайсторът на оркестъра „Ку-ку бенд”, Маестрото Евгени Димитров, и още двама от сценаристите, също депутати.
С Иво Сиромахов разговарях от „диванчето”, на което разпитва гостите си Слави. От интервюто най-силно впечатление ми направи последният въпрос:
„Нима вярвате, че е възможно България да бъде измъкната от лапите на мафията? С цялата ѝ престъпна мощ, със заграбените от нея заводи и фабрики, с милионите ѝ в банките, с всичките тези мутри, инфилтрирани на най-високите места в силовите структури на държавата, а и навсякъде другаде?”
Аз вярвах и още вярвам, той очевидно не.
