Норайр Нурикян е роден на 26 юли 1948 г. в Сливен. Единственият българин - двукратен олимпийски шампион по вдигане на тежести (Мюнхен `72 и Монреал `76) и един от общо шестимата наши спортисти, носители на два златни олимпийски медала.

След приключване на състезателната си кариера работи като пом.-треньор на Иван Абаджиев в националния отбор, а впоследствие става и старши, като извежда Иван Иванов до титла от игрите в Барселона `92. Бил е вицепрезидент на Международната федерация по вдигане на тежести и генерален секретар на българската, както и изпълнителен директор на спортния тотализатор.

Награждаван е като "Герой на социалистическия труд" и с орден "Георги Димитров", а през 2008 г. получи и орден "Стара планина". Почетен професор е на Ереванския университет.

1. Първият медал

Първото ми голямо първенство беше европейското във Варшава през 1969 г. Аз участвах в по-слабата група Б в категория до 56 кг. Състезанието в нея беше сутринта и аз го спечелих. След това отидохме на заведение с Мустафа Мустафов от Стара Загора, който също бе приключил участие. Почерпихме се и привечер отидохме в залата да гледаме състезанието на най-добрите в категорията. Според постижението ми от сутринта и заявките в група А се очертаваше да стана 5-и в Европа. Обаче двама се провалиха и в крайна сметка взех изненадващо медал. Ами сега? Аз бях в залата по "цивилни дрехи" - панталон и риза, анцугът ми беше в хотела. В крайна сметка ми измислиха един анцуг от отбора и с него си получих първия медал в кариерата.

А вечерта с Мустафа отидохме на бар. Но трябваше все пак да спазим изискванията и в 22.30 ч. се прибрахме и си легнахме. А и бях в стая с Младен Кучев, който на другия ден трябваше да вдига и не беше добре да го смущавам.

През нощта някой от пом.-треньорите влязъл да проверява по стаите и не ме забелязал в леглото, защото аз съм си нисък. И на другия ден - събрание на отбора! На него наредиха: "Нурикян и Мустафов да си вземат парцалките и да си заминават за България!" Някой уж ни бил видял в бара към 3 през нощта и ни натопил. Абаджиев беше побеснял: "Как може да развалите режима. Не ви е срам!". А Младен Кучев се застъпи: "Гарантирам, че Нурикян си легна навреме и си беше в стаята през нощта". И така си беше. Оказа се, че в бара някой се припознал, а помощникът, който влязъл на проверка, само надникнал от вратата и затова не видял добре. Иначе това можеше да е и краят на моята кариера в щангите...

2. Глобата

Още като състезател бях поканен на един турнир в Париж. И отидохме само двамата с треньора Иван Абаджиев. Аз още тогава си пушех, но пред Абаджията не ми беше удобно, независимо че вече бях станал веднъж олимпийски шампион и имахме много близки отношения. Освен това той беше известен със строгия си нрав.

В Париж бяхме заедно почти непрекъснато и аз винаги, като ми се допушваше, казвах: "Излизам за малко навън". При поредното ми излизане той ми рече: "Виж какво, я по-добре пуши тук, пред мен. Къде само излизаш". Абаджията, разбира се, знаеше, че пуша. И така - в тези няколко дни в Париж си пушех пред него, без да се притеснявам.

Тръгнахме обратно. И на летището в София, докато чакахме багажа, аз отново запалих една цигара. Абаджията само ме погледна и отсече: "Глоба 50 лева!". Стреснах се и попитах защо. "Разрешението важеше само за Франция. Тук не! Тук трябва да си за пример и да спазваш вътрешните правила на отбора. Освен това ще ме изложиш, че съм отслабил дисциплината", отвърна той.

И аз си платих глобата като поп...

3. Потенциален емигрант

През 1970 г. предстоеше световното първенство в Кълъмбъс, Охайо. Готвех се усилено за него, бях готов за медал. Готвеха се явно и разните "отговорни другари", както им казваха тогава. Няколко дни преди заминаването дойдоха двама такива при отбора като извадени от калъп - с еднакви костюми и вратовръзки. И започнаха да ни обясняват в Америка как трябва да се държим, какво да не правим, за да не излагаме социалистическа България, и прочие...

Само че точно след тяхното посещение ме извика тогавашният секретар на федерацията по вдигане на тежести Асен Стоев. "Виж какво, твоят паспорт нещо се е загубил в Сливен и не можахме да ти извадим виза", каза ми той.

Бях само на 22, а на тези години какво можеш да кажеш. Явно беше, че просто не искат да ме вземат. Тогава национал от Сливен беше и Сашо Крайчев - на него не му се бе загубил паспортът. Как така става? Всичко е било нарочно, защото в Ню Йорк имам леля и са се притеснявали, че ще избягам...

Тогава бях студент във ВИФ (сегашната НСА - бел. ред.), живеех на квартира. И като разбрах, че няма да пътувам, му отпуснах края - купони, ядене, пиене... Казвах си: "Край със спорта. Те, като не ме пускат на това световно, няма да ме пуснат и на другото през 1971-ва в Перу. Олимпиадата пък в Мюнхен е през 1972-ра, пак капиталистическа страна. За какво да се напъвам да тренирам?"

Да, обаче не било писано така. Още на следващата година Сашо Крайчев използвал връзките на баща си, който беше окръжен секретар на БКП в Сливен, Иван Абаджиев и той се беше застъпил и започнаха да ме пускат по състезания. И паспортът ми "се намери", та първо участвах на турнир в Париж. Впрочем там също имам леля. Тогава водач на отбора беше един деятел от Асеновград. По време на турнира ходих да видя леля си, а той страшно се учуди, че съм се прибрал в хотела после.

И ето че дойде времето за световното в Перу. Полетът за Лима беше такъв, че имаше престой в Ню Йорк около 15 часа. Пристигнахме на летището там. На мен ми се допуши много. Казах на Абаджиев, че отивам да запаля една цигара. "Докторе, я иди с Нурикян", каза той. Дойде докторът с мен навън, пуших, приказвахме си и се върнахме при другите. След малко отивам до тоалетната, а Абаджиев казва на масажиста: "Данчо, я иди с Нурикян".

После пак отидох да пуша и самият Абаджиев дойде с мен. "Какво става тук, следите ли ме, пазите ли ме?", попитах го. "Такава е инструкцията спрямо теб", отговори ми той. "Ама вие наред ли сте - казах му. - Нали в Париж бях при леля ми. Ако исках да остана, да съм останал там. А и тук какво ми пречи да ида при полицая отсреща и да му кажа, че бягам от комунистическия режим. Какво ще ми направиш?"

Та така си върнаха доверието в мен. А на световното в Лима станах бронзов медалист в кат. 60 кг.

4. Патилата на куриера

През 1994 г. заминах за Щатите със "зелена карта". Тогава имах желание да се установя да живея там. И в началото не се занимавах с нищо. Един приятел ми каза: "Абе, Ноно, по цял ден и без това стоиш. Що не се хванеш да работиш нещо". И какво, какво - хванах се в една куриерска служба.

Първия път, няма да забравя, трябваше да разнасям из Манхатън. Аз въобще не го познавах тогава. И не можех да се ориентирам - къде е изток, къде е запад, ама хич... Както и да е, оправих се някак.

Обаче след няколко дни се загубих. Слязох от метрото, явно на грешна станция, и не можах да се ориентирам по никакъв начин. В крайна сметка видях един по-познат небостъргач и тръгнах към него пеша. И така вървях към моя ориентир повече от четири часа. Занесох пратката - не стига, че със закъснение, ами после краката ми бяха отекли като самуни и два дни не можех да стъпя на тях. Тогава взех кардинално решение - край с куриерската служба! И напуснах...

5. Трудности в писането

Преди много години се прибирах от Пловдив към София с колата. Преди тунела на платното излезе един полицай и ми махна с палката да спра. Оказа се, че имало знак за ограничение на скоростта до 50 км в час, но аз не го бях видял и са ми засекли по-висока скорост...

- Нарушихте ограничението. Ще трябва да ви напиша акт - започна полицаят.

- Недейте, моля ви, да бързате с акт веднага. Няма ли друг начин - казах аз.

- Не, ще пиша акт - непреклонен беше катаджията.

И започна да пише в бланката. Гледа ми талона и май нещо не му се "връзваше", та ме попита:

- Трите имена?

- Норайр Арам Нурикян - отговорих аз.

- Моляяя?!?

- Н-о-р-а-й-р  А-р-а-м  Н-у-р-и-к-я-н - натъртих.

Той продължи да пише, а след малко пита:

- Адрес?

- София, улица "Пиер Дегейтър".

- Моляяя, коя улица?!?

- "Пиер Дегейтър".

Той помълча, помълча, повъртя химикалката между пръстите си, пък рече начумерен:

- Виж какво - реших, че няма да ти пиша акт. Приятен път!

И така ме пусна да си ходя. Много му дойде - не стига, че се оказах с някакво трудно име, ами и с този невъзможен за записване адрес... А Пиер Дегейтър е авторът на "Интернационалът".

6. Оратор

През 1980 г. бяхме за първи път на лагер в Дзагадзор, Армения. Това е високопланинска база за подготовка, нещо като Белмекен у нас. Аз бях помощник-треньор, но, естествено, към мен като арменец проявиха голям интерес от медиите. Чак ме поканиха на интервю в телевизията. Говорих там, разбира се, на арменски. А аз говоря слабо арменски, но се старах доста.

Вечерта отидох на гости на чичо ми - брата на баща ми. Той през 1956 г. е заминал за Ереван и е останал там. Там са родени двете ми братовчедки. Беше много горд с мен, че са ме показали по телевизията и ме поздрави. Само че после ме дръпна настрани и ми каза: "Моето момче, аз те разбрах какво говореше, ама комшиите много трудно ти разбираха, та се наложи да им пояснявам"!

След години, когато ме направиха почетен професор на Ереванския университет, пак ми се наложи да говоря пред голяма аудитория на арменски. И там също почти нищо не ми разбраха, но пък имаше аплодисменти, като свърших речта. Явно съм бил убедителен в жестикулациите...