Иван Габеров е доктор на общественокомуникационните и информационни науки с дисертационен труд "Психологическата парадоксалност на историята в богомилски кон­т­екст"; доктор по психология с дисертационен труд "Отвъд християнската представа за само­же­ртвата"; магистър по история.

Автор е на 22 книги, като последната - "Подслушан живот", е сборник с разкази и новели, разказани от името на кварталния милиционер на девет села в Търновско - бай Руси.

А това са пет истории, вдъхновени от ужаса на войната в Украйна, довел в България хиляди отчаяни майки и техните деца. Част от тях приютени от самия Габеров в хотелски комплекс във великотърновското село Емен.

1. За децата

Големи и тъжни сини очи. Главичка, защипана отстрани с две топли плюшени лапички от наушници, надянати на розов полу­обръч. Няколко бледи лунички по нослето и... тънки крачета, не­естест­вено дъл­­ги за късата шарена шубка на тялото. Момичен­це.

До него някак второстепенно и дори сякаш случайно чернее мом­чеш­­ка глава с къ­са тъмна косичка и уши, които никак не се съоб­­ра­зяват с ова­ла на лицето.

И двамата тихи като кукли на зас­пало в креватчето си де­те.

Маша и Льоша. Близнаци, на около ос­ем го­динки. От Одеса.

Струваше ми се като че ли са неми. А може би инту­и­тивно търсеха ти­шината, доскоро лишени от нея. Представих си взривовете над укритието в жилището им, после истеричната врява по бежанските ко­рдони и почти седмичното лашкане по пъ­тищата на бягството от ужаса на войната...

Аз също при­тихнах, дори онемях от незнание как да пос­тъпя. Посрещнах ги само с усмивка. И ги прегърнах безмълвен.

2. За българската действителност

Добре, че се появи "господин Риж­ко". Голямата му оранжева глава, фриволно изцапана по рож­де­ние, с няколко бели петна, като че ли изпълни вниманието на де­цата. Връхлетяха го с гуш­кане и ласки. Странно бе само това, че не издаваха звук. Едно доволно котешко мъркане се чуваше само измеж­ду телата им.

Рижко беше фронтовак. Задният му ляв крак бе ампу­тиран преди две години. Не битките с други котаци му нат­ресоха травмата. Насъсканото куче на злобни и завистливи съ­седи свър­ши тая подривна работа. Отнесе го Рижко вместо иг­раещите то­гава наблизо деца... Животните страдат понякога вместо нас. А всъщност - първи винаги и задължително се мъчат децата ни.

На нас, българите, агресор не ни е нужен. Ядем се сами за щяло и нещяло. И който все пак оцелее - окончателно го довърш­ва българската държава. Да не говорим за войната по пътищата ни, съпоставима по жертви с конфликта в Украйна... От война бягат и на война попадат мигрантите тука.

- А он тоже был на фронте? - промълви Льоша.

- Нет, он из Болгарии, местный он - отвърна майка му.

3. За вечното приятелство

Инна беше родена няколко часа след жена ми - Мирослава, рускиня от Украйна, в същия родилен дом на Одеса. И неза­висимо че 30 го­дини не се бяха виждали, пред­почете да спаси децата си от вой­ната при нас.

Жената много бързо въведе порядък в дните си. Дори продължи да ра­боти през компютъра си за някаква фирма в Ук­райна. Гледа­ше си спокойно де­чицата, пома­гаше и на нас, а от време на вре­ме коментирахме събитията. За нея войната не бе­ше от седмици, а продължаваше вече 8 години. И започ­на всичко с наживо изго­ре­ните от националистите мир­ни хора - на 2 май 2014 г. в Одеса.

- И потом началась жосткая зачистка. Выдавливание иной точки ина­комислия. Терор и страх... Восем лет так... Мы восем лет жили в етого ада... - споделяше тя.

4. За войната

Инна не приема нито националистите, нито това, което спо­ле­тя Украйна след Майдана. Рускиня от Украйна ще каже­те. Не, украинка. Но такива са повечето хора там. А всъщност Украйна е създадена с участието на бъл­гарс­кия евреин Хаим Рейковер, откраднал от бесарабс­ки учител името Кръстьо Ра­ко­в­ски... Такъв е първият Председател на Ук­раинската съ­ветска ре­публика. Ни българин, ни украинец, ни руснак.

Говорим за един народ, разкъсван в няколко държави от пришълци.

...А децата играеха точно като близнаци - не можеха едно без друго. Дори тихите им караници по-скоро бяха зов за вни­мание, от­правен с очакване към другия. Обиждаха се от обич.

Колко абсурдна е войната между родни братя и сестри...

Пристигат гости. Едни познати, други - по-малко. Ис­кат да по­­могнат на бежанците. Въпроси задават, мнения дискутират, бръмчат и жу­жат, чак препират...

- Кой е прав? - питат.

- Путин такъв и онакъв... - казват.

- Актьорчето президент в Украйна - инакъв си бил...

- На нарко­ман май прилича... - подмятат.

- Фалшивко отвсякъде!

- И къде е балансът, докторе? - питат. - Какъв ориентир пред­лагаш, че да не се изгубим в пропагандата? Нали една кръв са и украинци, и руси! Кръвни братя и сестри не са ли?

- А ето къде! - казвам им. - У Левски е балансът.

Забравихте ли Апостола на свободата ни - "баш те­рорист" в Ос­манската империя - спо­ред новата мяра на про­атлантическите учебникари.

За "убиеца на ратая от Ловеч", за "кръ­во­ло­ка" - Васил Иванов Кунчев не си ли спомняте? Осъденият на смърт Дякон от Кар­ло­во. Презрян дори и от бъл­гари, в турския съд - като крими­нален прес­тъп­ник. Метнат в клупа на бесилката накрай София - за нази­дание...

Именно Левски поставя чер­тата между нужното и правил­ното. Още тогава, през робст­вото. Защото свободата е из­­бор, а изборът - отговорност. Кого да спаси - ратая, готов да го пре­даде за нищо на госпо­даря си, а той - на по­робителя, или да опази гра­дената с кървава пот ре­волюционна ор­га­ни­зация на бъл­га­рите срещу робството? Честта или Родината?

5. За избора и отговорността

А всъщ­ност отго­ворът е ясен.

Пред всеки от нас времето вади по един ратай, който тряб­ва да бъде убит. Ако съдбата е бла­госклонна - ра­таят, на­рочен за ритуал­на жер­т­ва, е в самите нас. Съшит от лични стра­хове и от ин­тимни пречки, за да вреди на на­шето ве­личие.

Ако обаче сме с по-сложна участ - ратаят е някой отсреща. С живи очи и силни ръце, които яростно блъс­кат. Има и семейство, и родова история. А в жи­лавото му, готово на всичко, за да съ­ще­с­твува тяло, тече топла родна кръв.

Но снагата му заприщва пътеката на спасението.

Не личната, а общата. На Отечеството.

Тогава, както се случва с Апостола Васил Левски, излизаме от геометрията на редното и вли­за­ме в мистерията, наричана грях. И дей­ст­вието ни става все­ленски проб­лем. Брат воюва до кръв и до смърт с брата. А в сумрака на съм­­не­нията ракур­сите от тази амо­рал­на ситуация ваят от сенките зап­лаши­телно чу­до­ви­ще, стават уж­а­сна диле­ма и мятат в лицето гнусен срам.

Дали величието се родее с криминалното?

И доколко свето­ст­та на копнежа за свобода и за волна Ро­дина опрощава греха на насилието?

Можем ли както Левски да вдигнем свободата в култ, а от жи­ва­та топка мрачни съмнения да изтръгнем къл­бо свет­­лина, което да озарява пътя ни?

Защото точно чрез саможертвата в избора си - между "мен" и Родината, "насилникът" Васил Иванов Кун­чев, става све­ти Дякон Левски. Не обратното. Но и ратаят от Ловеч се прев­ръ­ща в нацио­на­лен ге­рой като съу­частник в тази велика мис­те­рия. Защото саможертвата освещава и жертвата. Толкова свята е тя, че обръща в светлина на вярата мрака на страданието.

Чудото не става без кръв и без жертва. Но тази алхимия не мо­же да бъде лесно осъж­дана, ни обругавана. А участ­ниците в нея не може да бъдат дамго­сани. Особено единият за сметка на другия.

Защото са от различни нива на случването.

Това са различни при­каз­ки за делата на един на­роден ге­р­ой, с всяка от трите глави на Ламята, наречена избор...

Нищо, че кръвта им е една.

На 19 февруари сечем главата на страха. На 3 март - режем врата на робството, а остава вирната физиономията на самодоволството. Нашата - третата глава. Тя чака брадвата на лич­ната ни са­мо­жертва. И кръвта ни... Свещената, топла, жива, не­п­­режалима и лично наша кръв.

Но чудото на Трети март е заченато и с кръвта на оня ловешки ратай, който трябваше да умре. Дори и той - за свободата.

Както и Господ трябваше да умре разп­нат на Кръста Си, подбуждайки към ритуално предателство, великия Си събрат Юда. За да се сбъдне писаното. Преди и двамата да се възнесат - всеки на мястото си.

Нека оставим онази топла, жива, лична, обична и свещена кръв на героите ни, да разговаря с днешната ни травмирана и смачкана от безсилие психика. Нека дадем заслуженото на жерт­ва­та и да приемем саможертвата на ежедневните си представи, за да вървим напред - както стори Свети Дякон Левски.

Нека почетем и костите на ло­вешкия ратай, на когото не знам името, но без съпротивата на който Дяконът нямаше лъвски да надскочи своята Голгота и да се пре­върне в народен Све­тец.

Една кръв са украинците и русите, дори повече - наша кръв са. Но ратаи станаха и украинците, а и русите донякъде, на Запада. Украйна бе превърната в анти-Русия. Русия дълго време бе анти-свят. Забра­виха, като че ли, държавните им мъже братството и приеха ратайството пред световния ред в името на гешефта. Затова кръвта им днес цена няма...

Затова в нас между Левски и Сан Стефано зас­тана 24 февруари. Ето го и баланса. Но той всъщност е чертата на разделението. Граница е в живота ни оттук насетне тази дата. Едни - с Апостола, за свобода над всичко, други с Момона-Рейковер - за келепир въпреки всички. Това е от­гово­рът.

А искаме ли да продължим да сме ратаи? И какво сме го­тови да направим, за да не останем такива?

Докъде да стигнем в това - да надзърнем отвъд лакейското слугуване или да разперим крилете на надеждата, сякаш сами сме се разпнали до висотата на личната си саможертва? Утеха в уюта на бита или чрез вярата свобода искаме да постигнем?

Големи и тъжни сини очи. До тях остригана момчешка гла­вичка. Очакват да направим нещо. За нас и за тях.

Докога, доколко и с кого?

"Времето е в нас", казва Левски, а всъщност май ние сме времето...

 А то е като сгъвана салфетка - смалява се, намалява и изчезва.

 Дотук "то нас променяше", но ден дойде днес - ние да го изменим.