Quantcast
Пет истории на Божидар Манов | СЕГА
facebook
twitter

Уикенд

Пет истории на Божидар Манов

Професорът по изкуствознание е натрупал забавни спомени от световни кинофестивали
873
Божидар Манов

Проф. Божидар Манов, доктор на науките (изкуствознание), е роден в София през 1947 г. Дипломиран инженер по електроника (1970), осем години работи като конструктор в завод „Електроника“. Завършва първия випуск „Кинознание“ в НАТФИЗ. Работи като редактор, гл. редактор и директор на Филмова студия „Време“. Постоянно публикува като кинокритик и журналист във вестници и специализирани издания, участва в радио и телевизионни предавания. Преподава в НАТФИЗ. Декан на факултет “Екранни изкуства” (2011-2013).  Бил е член на Националния съвет за кино. Вицепрезидент на ФИПРЕССИ (Международна федерация на филмовите критици, 2001-2005). Член на Европейската филмова академия. Многократно член и председател на международни журита на кинофестивали в Берлин, Кан, Венеция, Карлови вари, Пусан, Солун, Истанбул, Дубай, Сан Себастиян, Палм Спрингс, Кайро, Техеран и др. Автор на 9 книги, преводач на 6 романа. Почетен гражданин на София.

------------

 

  1. „Моят“ Сталин

Роден съм и отраснах в беден софийски квартал между Лъвов мост и Централна гара, близо до стария Майчин дом. Било е 5 март 1953 г. На още непавираната улица „Братя Миладинови“ деца играем на топчета и ашици. В 12 часа по обяд завиха сирените, хората замръзнаха на улицата, други излязоха по балконите, а от отворените прозорци се чу плътният глас на знаменития радиоговорител Борис Симеонов. Той бавно и драматично прочете официалното съобщение за смъртта на „бащата и учителя на народите Йосиф Висарионович Сталин“. Мълчаливи и объркани, и ние замръзнахме около разчертаното поле за игра на топчета. Тогава кварталното гаменче, 5-6 години по-голям от нас, бързо обра всички топчета и ашици, хукна нагоре по улицата и изчезна в градинката „Майчин дом“. Но ние, ограбени и безнадеждни, чинно чакахме края на сирените. Това бе моята първа житейска загуба, и то заради Сталин!

Съседното 48-о основно училище, където след година започнах като първолаче, се казваше „Йосиф Сталин“. Един ден, очевидно е било след  ХХ конгрес на КПСС (февруари 1956), училищният прислужник бай Киро, едноок и винаги небръснат, изнесе дълга стълба, подпря я на стената и свали табелата с името на училището. Тя бе дървена рамка с две червени стъкла, на които със златни букви пишеше „Йосиф Сталин“. Но вече бе измъкнал от тавана старата табела, същата като размер, ала с имената „Йосиф Ковачев“ – някога известен книжовник и заслужил училищен деятел, после депутат и за кратко кмет на София (1886-87 г.). Простодушният бай Киро смени само второто стъкло - вместо „Сталин“ сложи „Ковачев“ и на фасада увисна новата табела с промененото старо име. Но докато прибираше инвентара, си мърмореше под носа: „Я че запазим и тая табела, че мое пак да потребе“.

Хрушчов със замах развенчаваше „култа към личността на Сталин“. И в държавата започна масово преименуване. Град Сталин стана отново Варна, връх Сталин – Мусала, язовир "Сталин" – "Искър", булевард "Сталин" – "Витоша". Но пък в класа имахме съученик Сталин. Родителите му бързо го прекръстиха на Стоян. Ала веднага му излезе прякор Култ. И докато ритахме топка в училищния двор, се чуваха викове: „Култ, подай“!

 

  1. Лив Улман в Карлови Вари

Големият кинофестивал в Карлови Вари се провежда винаги в началото на юли. И домакините винаги канят поне 4 -5 истински знаменитости от голямото световно кино със забележителна творческа биография: режисьори, сценаристи, оператори, но най-вече актьори, които публиката познава, обича и обожава. През юли 2005 г. такава гостенка бе изключителната норвежка актриса Лив Улман.

Родена в Токио, учи актьорско майсторство в Лондон, играе в Националния театър в Осло. През 1964 среща големия шведски режисьор Ингмар Бергман и с него правят "Персона" (1966), "Часът на вълка" (1967), "Страст" (1969),  "Викове и шепот" (1972), "Сцени от един семеен живот" (1973), "Лице в лице" (1975), "Есенна соната" (1978). И така до последния шедьовър на маестрото – "Сарабанда" (2003), където отново се срещат след 25-годишна раздяла 

Последната прожекция в Карлови Вари винаги приключва късно след полунощ. И обикновено всички се отправят за едно питие към фестивалния клуб в легендарния хотел Pupp (преди реституцията хотел „Москва“). Атмосферата е приятелска, клубът е с приглушено осветление, препълнен с уморени, но шумни кинаджии и журналисти. Барът е обсаден и недостъпен, но пък е нормално да помолиш някой от „първа линия“ за чаша бира или нещо по-сериозно. Виждам, че дамата пред мен разговаря дълго с един господин, и двамата в гръб. Преодолявам неудобството, докосвам я по рамото с молба на „фестивален английски“ за чаша бира. Тя отвръща: Sure (разбира се), иска бира от бармана, обръща се и ми подава халбата. Тогава виждам, че това е Лив Улман! Господинът до нея също леко се обръща и разпознавам експрезидента (1989-2003) Вацлав Хавел – голям приятел на фестивала, драматург и писател с име още от дисидентските му години, винаги официален гост в Карлови Вари.

На следващата сутрин уж небрежно и между другото намирам повод да подметна на колеги: „А пък снощи Лив Улман ми сервира бира“! Някои ме гледат като смахнат, други - като разказвач на тъпи вицове, а трети деликатно отминават, убедени, че още не съм изтрезнял.

 

  1. Изненади в Корея

Пусан е вторият мегаполис в Южна Корея – над 4 милиона жители, пръснати в луксозната крайбрежна част на града и по живописните хълмове наоколо. За света на киното Пусан е „азиатският Кан“ заради големия световен фестивал и център на азиатския филмов пазар. Там съм за първи път (октомври 2000) като председател на жури ФИПРЕССИ (международната критика) и естествено, едното ми око е към екрана, а другото жадно лови непознатата екзотика и съвременните белези на хилядолетна култура.

Но първата утрин в хотела ме събужда детска гълчава, също като от училищния двор, до който живея в София. Оказва се точно така – прозорецът на стаята ми гледа към съседното училище и стотици деца жужат, говорят, надвикват се на корейски, ала общият звуков фон е същият като в родния ми квартал! Все едно съм си у дома, а децата навсякъде са еднакви!

Предната вечер, докато търся етажа си, установявам, че след трети идва пети и няма четвърти! Обяснението е просто. Корейците използват арабски цифри, а "4" прилича на йероглифа за "мъртъв", дошъл от китайски език. Кой би живял на този етаж! Но за да угодят на нас - европейците, няма и фаталния 13 етаж! Така е и в киното – няма ред и стол № 4, но вече знаех „тайната“, пък и домакините бяха подготвили запазени места с табела Jury.

Очакват ме и други изненади. Корейците работят 6 пълни дни в седмицата! Събота всички са в заводите, в офисите, по пазарите, в университетите. Това ми обяснява шофьорът на таксито, който след 10 дни в Корея една събота ме откарва към летището с мравешка скорост в невероятния трафик. А когато любопитства откъде съм и в отговор чува Bulgaria, възкликва спонтанно: "Това е любимото ми кисело мляко". Той въобще не знае, че има такава държава, но млякото, което си купува от супермаркета, е корейско производство, което носи името на моята родина!  Вече мога да отлетя спокоен и дори малко победител, след като могъщата древна история и съвременна Корея са ме впечатлили толкова много.

 

  1. Турският софтуер

На фестивала в Истанбул съм, април 1997. Още първата сутрин в пресцентъра виждам много познати колеги от цял свят, с които се срещаме по разни фестивали. Но всички са нещо омърлушени и стъписани пред работните компютри. Сядам и аз и разбирам каква е причината: оказва се, че е зареден турски софтуер и всички менюта, команди, бутони са на турски. Вглеждам се и по пространствена ориентация се насочвам към основното меню и неговите команди. И чета: там дето трябва да е Open пише Ачик, а вместо Close – Капалъ. Вместо Print Кетап, разбира се! Вместо No – Йок, какво друго да пише? Вместо задължителната след всяка операция команда OK – на бутона е изписано Тамам (ние сме го изкривили на таман). Ама толкова ясно е, какво се чудят колегите ми от цяла Европа, САЩ, Австралия и Южна Америка, та ме гледат като лингвистичен бог или извънземен полиглот? Продължавам уверено, искам да отворя нова програма и се насочвам към базисната командата Start. На виртуалния бутон пише Юруш! Тогава вече не издържам и прихвам в смях. А колегите, надвесени над мен, не разбират какво става! Как да им обясня, че ползвам късен дивидент от 500 години робство. И затова не наричам фестивала Golden Tulip, а като комшу ползвам оригиналното му название „Алтън лале“!

На следващия ден софтуерът е преинсталиран и езикът на Шекспир успокоява акредитираните журналисти. Но аз си оставам с фестивалната слава на езиков виртуоз!

 

  1. „Моят“ Истанбул

След години, на същия фестивал „Алтън лале“, обикалям любимите ми улички из Бейоглу и около Таксим. Харесвам романите на Орхан Памук, а „Истанбул“ ми е като туристически гид из сокаците на Галата сарай. Наричат „Чезаир сокак“ френската уличка заради уютните малки кафенета от двете страни на стръмния паваж. Някои от собствениците вече ме познават и посрещат с „Буйрум, ефенди“, а аз отговарям „Мараба, аркадаш. Каймаклъ кафе“. След кафето, само на няколко минути по улица „Чукурджума“  е „Музеят на невинността“ – същият от романа на Памук. Там се заплесвам часове наред, отново „чета“ романа, но вече материализиран с реалния реквизит от книжните страници. Омаен автор е Орхан Памук – от всекидневния равен живот успява да измъкне достоверното битие на малките хора и техните всекидневни психологически кардиограми. Романите му са добре преведени на български, но за мен по-важно е усещането за познат бит, който е дошъл у мен през кръвната връзка с балканските ми деди и прадеди.

А на близкия Балък пазар (рибен пазар) знам къде е ресторант Lambo – голям, на кьоше и винаги пълен с клиенти. Снимам ефектната неонова фирмена табела и в София нося снимката на министъра на културата Стефан Данаилов – Ламбо. Колеги сме в НАТФИЗ, знам че няма да се разсърди. Давам му снимката, а той реагира мигновено: „Е, с това фото в някой жълт вестник - и за 24 часа ми взимаш оставката.“ Бог да прости Ламбо, беше спонтанен човек с добро чувство за хумор!

P.S. Искаше ми се да напиша и за „Лъвов мост“ в Кайро, но не над Владайската река, а през широкия ръкав на Нил; или за авантюрата сафари в Дубай и вечеря в шатра в пустинята; или за хасиендата на Елвис Пресли в Палм Спрингс и имението на най-богатия жител – индийски козметичен хирург в този „град от милионери“; и за фестивала „Духът на огъня“ в Ханти Мансийск в Сибир, плюс разходка с еленов впряг при минус 35 градуса; и други подобни преживявания по разни филмови меридиани. Но ще останат за някой друг път.

 

Още

Пет истории на Надя Шабани

17.07.2021

981
4 истории на Таня Богомилова
5 истории на Стефан Вълдобрев