Полската писателка Олга Токарчук (1962 г.) и австрийският Петер Хандке (1942 г.) са тазгодишните лауреати на престижната Нобелова награда за литература, съобщиха от Нобеловия комитет вчера. И двамата са белетристи, и двамата европейци, и двамата са представители не на масовите, а на по-елитарни естетически концепции. У нас, въпреки че са превеждани, и двамата писатели не принадлежат към най-шумните поредици от имена (като фентъзи корифеят Джордж Р. Р. Мартин например, който също бе спряган за евентуален лауреат от букмейкърите, макар не в челните места).
Коментарите по този избор тепърва предстоят и като се отчита фактът, че в тази област специалистите са много, а критериите - винаги субективни, едва ли ще бъдат спестени и критики. На пръв прочит обаче в избора на Нобеловия комитет можем да отбележим, че сякаш организацията се стреми да се обърне към по дълбоки психологически пластове при избора на призьорите, както и да се върне към чисто белетристичните умения, като увлекателен наратив, изненадващи фабули и новаторство.
След силните реакции срещу награждаването на американския бард Боб Дилън с Нобелова награда за литература и след миналогодишното фиаско с отказа от връчване на литературна награда поради разобличаване на съпруга на член на комисията, издавал тайни срещу заплащане и злоупотребявал с положението си, вкл. сексуално, тазгодишният избор вероятно ще се окаже път към връщане на високия престиж на отличието.
Друго, на което можем да обърнем внимание, е "неполитическият" тип писане на двамата, които за разлика от Светлана Алексиевич например, са по-далеч от прекия документален подход в архитектурата на произведенията си. Токарчук притежава занимателно перо, но и склонност към фикционалност и някаква извънвремева рефлексия. Петер Хандке пък е известен като склонен постоянно да провокира естетически (наричат го enfant terrible на австрийската литература), но понякога и политически (той например се обяви в защита на сръбския диктатор Слободан Милошевич в публична изява).
Няма как да подминем и факта (често повтарящ се при Нобеловите литературните награди впрочем), че изборът почти винаги е силно изненадващ. Тази година в многобройните таблици и списъци, които уж подреждаха най-вероятните кандидати с висока достоверност, преобладаваха други имена. Например букмейкърите залагаха на канадката Ан Карсън, очакваше се награда и за китайката Ан Сюе, а родената в Гваделупа Марис Конде също бе спрягана между потенциалните тазгодишни лауреати.
Сред по-известните, които от години са като че съвсем близко до получаване на Нобел за литература, и тази година бяха Маргарет Атууд, Милан Кундера, и разбира се - Харуки Мураками, който вероятно е най-обсъжданият през годините, но така и не успял да се увенчае с престижния приз досега.
-----
Петер Хандке
е смятан за един от най-ярките представители на съвременната австрийска литература. Роден е на 16 декември 1942 г. в Грифен, в южната австрийска провинция Каринтия, която тогава е част от германския Трети райх. През 1954 г. учи в католическата хуманитарна гимназия в Танценберг. В училищното списание "Факел" публикува първите си литературни текстове. През 1961 г., записва право в университета в Грац. По време на следването си Хандке се свързва с новосъздадената "Грацка група" - сдружение на млади австрийски автори, основано от Алфред Колерич. Групата публикува в литературното списание "Манускрипте". Когато през 1965 г. издателската къща "Зуркамп" приема за публикуване романа му "Стършелите", Хандке изоставя следването си, за да се отдаде изцяло на литературна дейност. Добива известност с участието си през 1966 г. в заседанието на авангардните творци от Група 47 в Принстън, Ню Джърси, където представя пиесата си "Обругаване на публиката". През 1969 г. Хандке става съосновател на издателство "Ферлаг дер ауторен". Следват повестите и романите "Страхът на вратаря при дузпа" (1970), "Кратко писмо за дълга раздяла" (1972), "Нещастие без ропот", "Когато желанието още помагаше", "Часът на истинското усещане" и сред тях особено значимата повест "Левачката"" (1976). Петер Хандке е автор на много сценарии за филми. Самият той режисира през 1978 г. филма по повестта си "Левачката", номиниран за "Златна палма" в Кан. От 1991 г. писателят живее в град Шавил, близо до Париж.
Олга Токарчук
е родена е през 1962 г. в полския град Сулехов, Любушко войводство. Автор е на романи, книги с разкази, новели, есета, сборник с поеми. За най-успешна нейна творба се смята романът й "Правек и други времена" (1996), отличен с наградата на фондация "Кошчелски", наградата на читателите НИКЕ и наградата "Паспорт" на сп. "Политика". Този роман, който е издаден през 2008 г. и на български, донася на Токарчук световно признание и славата на един от най-важните представители на съвременната полска литература. През 2018 г. английският превод на романа й "Бегуни" получава наградата "Букър". Този й роман през месец май излезе и у нас в превод на Силвия Борисова. Член е на Партията на зелените и на редколегията на ляволибералното списание "Политическа критика". Издала е романите "Пътешествието на хората на книгата" (1993), "Е. Е." (1995), "Правек и други времена" (1996), "Дом дневен, дом нощен" (1998, български 2005), удостоен с литературната награда на читателите НИКЕ, както и с престижната немска награда "Мостовете на Берлин", сборника с разкази "Музика от много барабани" (2002, български 2006), сборника с новели "Последни истории" (2005) и др. Популярността на Токарчук е изключителна, а читателите й я уважават най-вече заради добрия вкус, енциклопедичните познания, литературния и разказвачески талант и - не на последно място - заради философската дълбочина на творбите й.
