Голяма част от видните общественици, които помагат за изграждането на българската държава след освобождението през 1878 г. са намерили достойно място в историческата литература. Ала има и изключения. Сред тях е Христо Попов, който е недостатъчно познат на следващите поколения, което определено е незаслужено.
Христо Георгиев Попов (1858-1951) е роден в Шумен. Започва трудовата си дейност като учител в родния град. По време на Руско-турската освободителна война 1877/1878 той успява да избяга през турските предни постове, които обсаждат Шуменския укрепен район. Отива при руските войски и дава на командването ценна информация за противниковия лагер. През ноември 1878 г. Попов се насочва към армейското поприще. Постъпва в новооткритото Военно училище в София. Завършва на следващата година с първия випуск и е произведен в чин подпоручик. Кариерата му започва в поделенията в Шумен и Плевен, където заема длъжността ротен командир. След успешно издържан конкурсен изпит през юли 1885 г. е командирован в Николаевската военна академия в Санкт Петербург. Провъзгласяването на Съединението на Княжество България и Източна Румелия прекъсва учебните му занимания. Попов е назначен за командир на І пехотен софийски полк. Напуска академията и се завръща в България.
Безспорно
най-впечатляващи са неговите заслуги в Сръбско-българската война (1885).
Той поема командването на общия резерв на цялата Сливнишка позиция. Начело е на българските военни подразделения, които разбиват противниковите части при Гургулят и освобождават Брезник. За заслугите му във войната Христо Попов е награден с орден "За храброст" ІІІ степен и произведен в чин майор. След края на войната за кратко продължава военната си практика. Обявява се против детронацията на княз Александър Батенберг. През януари 1889 г. обаче напуска армията и поема по съвсем различен път.
Попов заминава за Женева и завършва правни науки в местния университет. Завръща се в България и активно навлиза в политическия живот. Той е сред най-активните участници в Либералната (радославистка) партия и
близък на нейния лидер д-р Васил Радославов.
Избран е за депутат в Х Обикновено народно събрание (1899-1900). На 18 януари 1899 г. кабинетът на д-р Константин Стоилов подава оставка. На власт идва ново правителство от представители на Народнолибералната и Либералната партии, начело с Димитър Греков. Още от самото начало вниманието на управляващите се насочва към столичното кметство. Амбициите са там да се наложат свои хора. С указ от 12 април 1899 г. Софийски градски общински съвет (СГОС) е разтурен. За нов кмет на София е определен Христо Попов, който е утвърден на новия си пост на 25 май 1899 г.
Попов стои начело на Столичната община до 4 януари 1901 г. Първото впечатляващо дело под негово ръководство е с историческа значимост. Още през 1898 г. Софийското поборническо-опълченско дружество предлага да се сформира комитет под името "Цар Освободител Александър ІІ" който да организира конкурс за построяване на паметник. За негов ръководител е избран таченият писател и общественик Стоян Заимов, а за почетен председател - княз Фердинанд І. В края на месец септември 1899 г. инициаторите изпращат писмо до СГОС. В него се отправя молба да се одобри решението за изграждането на паметник на Цар Освободител на площада пред Народното събрание. А също да се отпусне финансова помощ от Столична община за осъществяване на проекта. Без никакви възражения кметът
Попов и общинският съвет единодушно одобряват тези искания.
За издигането на монумента са събрани и по-късно изразходвани повече от 400 000 златни лева. От тях княз Фердинанд І дарява 50 000, а от фондовете на общината са добавени 45 000 лева. Година по-късно е даден ход на конкурса. Той предизвиква голям интерес в Европа. Заявки за участие изпращат над 30 кандидати от Франция, Русия, Италия и др. На 20 септември 1900 г. международно жури разглежда всички проекти и обявява класирането. Първа награда получава популярният италиански скулптор Арнолдо Дзоки. По-нататъшното развитие на темата излиза извън рамките на кметуването на Христо Попов и това налага да изпреварим хода на събитията. Основният камък на паметника е положен на 21 април 1901 г. в присъствието на хиляден народ. Изграждането му се извършва скоростно и работата приключва на 15 септември 1903 г. По неизяснени причини тържественото освещаване на монумента става почти четири години по-късно на 30 август 1907 г.
Следващата значима придобивка за столичани по време на кметуването на Попов е
реализирането на проекта за електрическото осветление
и изграждането на трамвайната мрежа. Сключените през юли 1898 г. договори с белгийско дружество и френска корпорация влизат в действие. Първо е изградена водноелектрическата централа "Панчарево" на река Искър. Тя започва редовно да действа на 1 ноември 1900 г. Паралелно се поставят електрически стълбове, трафопостове и кабелни линии. Всичко това прави възможно софиянци и гостите на столицата да бъдат изненадани от ярка електрическа светлина. В срок се изпълнява и концесията за електрическите трамваи. На 1 януари 1901 г. започват да се движат първите трамвайни композиции. Те обслужват 6 маршрута с обща дължина 23 километра единичен коловоз. Пътниците се превозват с 25 мотриси и 10 ремаркета.
Само три дни след тези тържествени мигове обаче Попов подава оставка и напуска кметския стол. За известно време неговата личност потъва в забвение. Той се занимава предимно с партийни дела. Участва в Балканската война (1912-1913), за което е повишен в звание подполковник от запаса. Избран е за народен представител в ХVІ (1913) и ХVІІ (1914-1919) Обикновено народно събрание. Председател е на парламентарната анкетна комисия за разследване на причините за първата национална катастрофа. Успоредно с тези задължения е
назначен за министър на вътрешните работи и народното здраве
в кабинета на Васил Радославов (1915-1916). А това впоследствие ще му струва сериозни неприятности. След края на Първата световна война Попов е подведен от Третия държавен съд под отговорност като един от виновниците за втората национална катастрофа. През 1923 г. заедно с още петима министри получава най-тежката присъда - доживотен строг тъмничен затвор. На следващата година е амнистиран. Прекарва остатъка от живота си напълно изолиран от обществено-политическия живот. Умира на достолепна възраст в София.
И накрая още една любопитна подробност от битието на Христо Попов. Той също построява красив дом на централната софийска улица "Георги Раковски" - на № 167. На тази улица къщи имат и двама негови предшественици на кметския пост - д-р Димитър Моллов и Димитър Яблански. Попов се настанява там със семейството си през 1897 г., т.е. две години преди да е поел кметските задължения. Днес къщата е превърната в културно средище.
