Улица "Георги С. Раковски" е не само една от главните в центъра на София, но и е наслоена с много история. През 1892 г. Софийският градски общински съвет одобрява решение тази улица да носи името на един от идеолозите и организаторите на българското националноосвободително движение. Нейното начало започва от улица "Козлодуй", в близост до Централната жп гара, където в първите десетилетия след Освобождението се е намирала циганската махала. Преминава през централните градски части и продължава до Перловската река. С времето тя се облагородява и превръща в артерия, където пребивават много популярни родни политици, военни лидери и интелектуалци.
На № 120 е живял Александър Гиргинов (1879-1953). Той е известен политик, държавник, общественик, юрист и публицист. Роден в Търново. Завършва право с докторат в Лайпциг. Ръководен деец на Демократическата партия. Народен представител (1908-1911, 1913-1934). Министър на финансите и министър на вътрешните работи и народното здраве (1931-1934, 2-8 септември 1944). Осъден условно от Народния съд. През 1945 г. възстановява Демократическата партия и се обявява против управлението на Отечествения фронт. За тази своя дейност е арестуван и изпратен в концентрационен лагер край Белене, където умира. Присъдата е отменена през 1996 г. По-известните негови трудове са: "Парламентаризъм и поемането на властта", "Държавното устройство на България", "Борбата против личния режим и неговите крепители. Принос към политическата история на България".
В съседство, на № 122, е бил домът на Стефан Стамболов (1854-1896), един от най-изявените български политици и държавници. Публицист, редовен член на Българското книжовно дружество. Роден в Търново. Един от организаторите на Старозагорското въстание (1875) и на Априлското въстание (1876). По време на Руско-турската война (1877-1878) се грижи за Българското опълчение. Заема активна позиция против Берлинския договор от 1878 г. Народен представител от 1880 до края на живота си. Участва в Съединението на Източна Румелия и Княжество България и в Сръбско-българската война (1885). Създава Народнолибералната партия (стамболовисти). Като министър-председател (1887-1894) въвежда диктаторски методи на управление. Потушава жестоко офицерските бунтове в Русе и Силистра. Провежда политика на откъсване от Русия, ориентиране към Австро-Унгария и Германия и сближаване с Турция. Съдейства за ускореното икономическо развитие на страната. Става жертва на едно от най-бруталните политически убийства в новата българска история.
На № 134 се е намирала къщата на генерал Стилиян Ковачев (1860-1939). Той заема достойно място сред най-изтъкнатите представители на българския офицерски корпус през първите десетилетия след Освобождението. Роден в Ямбол. Завършва Военното училище в София и следва в Николаевската военна академия в Русия. Прави успешна професионална кариера и достига до чин генерал-лейтенант от пехотата. Участва в създаването на гимнастическите дружества в Източна Румелия. Командва военни части в Сръбско-българската война (1885) и в Балканската война (1912-1913). Като военен министър (1-28 юни 1913) след избухването на Междусъюзническата война настоява да бъдат спрени военните действия. Поради тази причина е уволнен от войската. По време на Първата световен конфликт е мобилизиран и назначен за началник на Главното тилово управление на действащата армия.
В къщата на № 136 е живял и творил през 1912-1913 г. Пейо Крачолов Яворов (псевдоним на Пейо Тотев Крачолов) (1878-1914). Той е емблематичен поет и драматург. Роден в Чирпан. Учи в гимназия в Пловдив, но поради липса на средства е принуден да прекъсне образованието си. През 1900 г. идва в София. Участва в националноосвободителните борби в Македония. Сближава се с Гоце Делчев и Яне Сандански и воюва в техни чети. Заема длъжността артистичен секретар (драматург) на Народния театър и поставя няколко пиеси. Заедно с Кръстю Кръстев, Пенчо Славейков и Петко Й. Тодоров образува литературния кръг "Мисъл". През 1912 г. се венчава за Лора Каравелова (дъщеря на Петко Каравелов). Съвместният им живот е низ от трагични сътресения и завършва със самоубийства. Яворов е един от най-големите майстори на българския стих. Пише изпълнена с драматизъм и психологична дълбочина социална поезия. Родоначалник на символизма в българската литература.
Съседната сградата, № 138, е била обитавана от Петко Рачов Славейков и сина му Пенчо Петков Славейков. Петко Славейков (1827-1995) е бележит писател, публицист, общественик и политик. Активен участник в борбите за независима българска църква. Сътрудничи на възрожденския печат. Избран за дописен член на Българското книжовно дружество. След Освобождението е сред строителите на българската държава. Народен представител в Учредителното събрание. Лидер на Либералната и Народнолибералната партия. Министър на народното просвещение и на външните работи. Участва в редактирането и издаването на вестници и списания. Петко Славейков е един от създателите на българския книжовен език, изтъква богатството и своеобразието на народната реч.`Оставя огромно по обем творческо дело, в което преобладават лирика, поеми, комедии и народни умотворения. През 1879 г. се установява със семейството си да живее в София.
Пенчо Славейков (1866-1912) е изтъкнат поет, литературен критик, есеист и преводач. Роден в Трявна. Следва философия в Лайпциг. Действителен член на Българската академия на науките. Централна фигура в литературния кръг "Мисъл". Директор на Народната библиотека и на Народния театър в София. Пенчо създава жанрово разнолико творчество. Стреми се да разшири кръгозора и да европеизира българската литература, като я обогати идейно, тематично и художествено. Разработва мотиви и от народното творчество. Опитва се да разкрие философията на нашата история. Превежда творби от немски поети. Умира в изгнание. През 1912 г. е предложен за Нобелова награда, но поради смъртта на поета членовете на Нобеловия комитет не го включват в дневния ред.
На № 137 пък е била къщата на генерал Георги Минчов Вазов (1860-1934). Той е военен деец, генерал-лейтенант. Роден в Сопот, брат на народния поет Иван Вазов. Завършва Одеското пехотно и инженерно военно училище и Николаевската военна академия в Русия. Участва в Сръбско-българската война (1885) и в детронацията на княз Александър І. Емигрира в Русия и служи 10 години в руската армия. След завръщането си е началник на инженерните войски в Княжество България. През Балканската война ръководи Източния сектор в Одринската операция. Под негово командване е осъществен пробивът в отбраната на Одринската крепост. Награден е с орден "Свети Александър" ІІ степен. Министър на войната (юни-август 1913). Автор на десетки статии в областта на военното дело.
По-нататък, на №163 А се е намирало жилището на Веселин Симеонов Ханчев (1919-1966). Той е поет, писател и журналист. Роден в Стара Загора. По образование е юрист. Драматург в Софийската опера и в Сатиричния театър в София. Редактор в Българската кинематография. Пише интелектуално вглъбена лирика, изпълнена с хармония на мисъл и емоция. Автор на хумористични и сатирични творби. Творчеството му се чете на близо 40 езика. Превежда поезия от френски, руски, и гръцки език.
