Близо десет години след началото си "Джон Уик" не е нищо друго, освен безспорен успех. Свикнали сме продълженията да остават в сянката на оригиналите, но не и в днешния Холивуд. Триумфалният боксофис от отминалия уикенд (предпремиерен у нас) донесе на продукцията близо 140 милиона долара в САЩ и по света, което е повече от продадените билети за цялото разпространение на оригинала през 2014 г. Е, пропорционално растат и бюджетите (близо $100 млн. сега срещу 20 първия път), но екшън поредицата на независимото нишово студио Lionsgate вече задмина финансовите постижения на жалони в жанра като "Смъртоносно оръжие" и "Умирай трудно": всеки епизод е по-доходен от предишния. Това изглеждаше трудно представимо при премиерата на първия филм, режисиран от каскадьорите дубльори на Киану Рийвс - Чад Стахелски, и на Брад Пит - Дейвид Лийч (вторият се оттегли веднага след това, за да продължи в подобна, но собствена посока). В главната роля бе самият Киану, тогава в най-ниската точка на кариерата си. "Джон Уик" осигури на звездата от "Скорост" и "Матрицата" сигурно убежище в жанра, който му пасва най-добре.
А филмът, брутален и стилизиран до крайност, намери благодатна почва в сърцата на момчетата, израсли с екшъните на Чък Норис и Брус Ли (70% от зрителите му са мъже, голямата част от тях извън юношеския таргет на Marvel). Безкомпромисното действие компенсира клиширания сюжет за единака, който тръгва по пътя на отмъщението и оставя след себе си море от трупове. Несъмнена отживелица и като етика, и като естетика. Какво тогава го прави толкова привлекателен?
"Джон Уик 4" стъпва върху територии, добре утъпкани от неговите предшественици. Няма никакво значение, че сценаристът на поредицата Дерек Колстад е слязъл от борда - фабулата тук служи само като неясно извинение за два часа и петдесет минути преследвания и схватки с всевъзможни оръжия, части на тялото и превозни средства. Да, филмът е най-дългият във франчайза и това описва чудесно съдържанието му: той не е нито по-добър, нито по-лош от предишните. Просто е... повече, във всяко отношение.
Ако в първия епизод Джон Уик остави след себе си 84 трупа, а във втория 128, тук подобна смъртност постигат дори само отделни сцени (например битката за 222-те стъпала в подножието на "Сакре Кьор"). Част от магията на този филм е да накара публиката да симпатизира на безжалостен наемен убиец, беларуски циганин, който отмъщава за убитото си преди четири серии куче. Постига го чрез визуален и технически майсторлък, стилова хомогенност, както и чрез безскрупулно копиране на китайски и японски филми от края на XX и началото на XXI век (Тарантино и братята Уашовски, преди да станат сестри, са гледали същите). Този път почитта към жанровете на Далечния Изток е изразена и в актьорския състав - с участието на вечния самурай Хироюки Санада и Дони Йен ("Ип Ман").
Най-хубавото на "Джон Уик" е, че не се преструва на нещо, което не е: той ясно заявява отсъствието на дълбочина, оригиналност или психологизъм. Няма чувство за хумор, не сантименталничи и не поставя морални дилеми. За близо три часа екранно време Киану Рийвс произнася едва 380 думи: това е всичко, което има да се каже за диалога. Просто едни хора с огромен професионализъм в каскадите, баталната хореография и монтажа вършат онова, което умеят най-добре. Това е цинично и хипнотизиращо едновременно.
Събитията се развиват в познатия паралелен свят, където полиция и закон не съществуват, всичко се решава от Високата маса - тайна престъпна организация, нарушаването на чиито стриктни правила и йерархия се наказва сурово. Измореният Уик/Киану копнее да извоюва свободата си, което става чрез дуел с коварния маркиз дьо Грамон (Бил Скарсгард, достатъчно зъл в ролята на клоуна от "То"). Действието скача от Ню Йорк през Осака и Берлин до Париж, а Иън Макшейн, Лорънс Фишбърн и Ланс Редик се завръщат в познатите роли. В трагична ирония рецепционистът на хотел "Континентал" е убит в началото на филма, докато за Редик това остава последна изява на големия екран - той почина на 60-годишна възраст, седмица преди премиерата.
За разлика от комиксовите вселени, в които връзките между героите стават все по-сложни и изискват ревностно постоянство, за да ги схванеш, "Джон Уик" е спектакъл, в който няма проблем да се включиш на произволен етап. Балетната сръчност на Стахелски в драматизирането на насилие е завидна, кучетата пак са на почит, а бойните сцени - безспирни, акробатични, окъпани в дъжд, неон и вишнев цвят. Феновете на Уик ще останат удовлетворени, а и Lionsgate няма намерение да спре дотук: предстои "Балерина" - страничен сюжет от франчайза с Ана де Армас ("Блондинка", "Смъртта може да почака") в главната роля и Рийвс в по-второстепенна. В по-далечно бъдеще се подготвя тв сериал на име "Континентал", предшестващ събитията в "Джон Уик".
Филмът има и душмани - като "пуцаница в стил Джейсън Стейтъм, която се мисли за епос на Кристофър Нолан" го определи британският "Таймс", и също е прав. Но струва си да се замислим защо в днешните капризни дигитални времена някои от най-успешните филмови начинания са праволинейни осемдесетарски истории, в които 60-годишни мъже демонстрират висок тестостерон и добра физическа форма (виж още миналогодишния "Топ Гън" и предстоящия това лято "Мисията невъзможна 7", и двата с Том Круз).
YouTube
