Докато чакаме „родопският зет“ да оздравеe от COVID-19 (той е в добро състояние и вече е изписан от болницата в Австралия, за да се лекува у дома), можем да включим в борбата срещу скуката и най-новия филм с негово участие. „Хубав ден в квартала“ донесе на Ханкс поредна номинация за „Оскар“, но заобиколи българските екрани. Ако дотук любопитството ви не е достатъчно разпалено, анонсът, обещаващ feelgood история, прави „Хубав ден в квартала“ подходящ за времена на мрачни съмнения и домашен арест, когато човек не може да обходи даже собствения си квартал.

Може би ще схванете необяснимия ентусиазъм, с който отвъдокеанската критика заля лентата на режисьорката Мариел Хелър. Аз, признавам, не успях. Оценката ми за филма варира между „инфантилна коелювщина“ и „евтина емоционална пропаганда“. Навярно одобрението в САЩ е предизвикано от факта, че „Хубав ден в квартала“ е разказ за действителна личност. Двукратният носител на „Оскар“ Ханкс влиза в ролята на мистър Роджърс, американски бате Енчо, но много по-харизматичен и популярен. Неговото детско тв шоу надживява епохи, той го води от 1968 до 2001-ва. Отива си две години по-късно от рак, а историята му продължава да вълнува и днес – година преди „Хубав ден в квартала“ тя е разказана в необичайно печеливш документален филм.

Екранното действие се развива през 1998 г., когато журналистът от „Ескуайър“ Том Джунод пише статия за „съвременния светец“ и „герой“. В ролята на интервюиращия – със сменено име, се превъплъщава уелският актьор Матю Рис. Героят му е единственият полъх на нормалност в тази захаросана до повръщане история – има семейни проблеми, изпитва гняв, понякога нагрубява околните, измъчван е от съмнения.

Срещата му с мистър Роджърс не протича по очаквания начин и също както и здравомислещият журналист, зрителят очаква този нереално положителен персонаж да прояви и своята тъмна страна, да покаже, че човешкото не му е чуждо. Въпросът не е "дали", а "кога". Но не. Той си остава едноизмерно прочетен като светец на XX век, няма никакви грехове и говори все с такава приповдигнато-инфантилна интонация, че най-искреното ти желание е да му удариш два шамара зад врата. Дори начинът, по който отработва чуждите болки – със силно удряне по клавишите на пианото, звучи религиозно-фалшиво. Човек би очаквал, че когато свали студийното облекло – уютно мека жилетка и идеално чисти кецове, Роджърс ще се превърне в истинска личност. Той обаче до края остава ангелът в човешки образ, чиято единствена екранна задача е да послужи като своеобразен психотерапевт на журналиста и да покаже на децата в забавачката, че най-важното е да си мил с околните. 

Ханкс, като безкрайно гъвкав и опитен актьор, се справя и с тази роля, но чак за „Оскар“? Отлични са и изпълненията на Рис и на Крис Купър като неговия провалил се баща пияница, но елементарният позитивизъм и дидактика на филма саботират всеки опит за емоционална дълбочина.