Поредната от многобройните български премиери на киноекрана тази зима е "Смирен". Филмът е дебют само технически - режисьорът Светослав Драганов е опитен документалист ("Град на мечти", "Животът почти прекрасен"). Също е и нов само привидно - той бе представен на фестивала за българско кино "Златна роза" във Варна още през есента на 2021 г., а е завършен в началото на 2020-а. Ще остане завинаги необяснимо защо българските продуценти и режисьори на филми чакат година, две, че и три, преди да ги срещнат с публиката, но в случая със "Смирен" поне има някакво обяснение: авторът премонтира филма и добавя няколко нови сцени, преди той окончателно да излезе по кината.
"Смирен" е с подчертано автобиографично звучене. Разбира се, това не е документален филм и показаното на екрана не са факти от живота на Драганов... но всъщност като изразни средства това е до голяма степен документален филм. Той печели точки за искреност и автентичност, но аскетизмът на изображението, статичната камера и отказът от всякаква монтажна динамика със сигурност ще отблъснат немалко зрители. "Смирен" е удивително вътрешноведомствен филм: той е чудесно разбран и приет от гилдията, която несъмнено се идентифицира с някои от житейските и творчески терзания на автора. Но с по-малко от 500 зрители за премиерния си уикенд, той е и категоричен провал сред по-широката публика. Причините за това могат да се търсят на много места и далеч не всички те са във филма: на първо място, шест български премиери в шест поредни седмици (а през март идват още), и то в конкуренцията на "Аватар" в кината, е харакири за всяка от тях. Само "Майка" и "Васил" се представят по-прилично в боксофиса, печален е ниският интерес към чудесния "Шекспир като улично куче".
"Смирен" със сигурност има качества и сред тях е изборът на актьорите. За пръв път Светослав Драганов работи не само с натуршчици и изборът на отличния Христо Петков ("В сърцето на машината", "Бягство", "Дяволското гърло") да изиграе негово алтер его е точен. Любопитен кастинг е дебютантът Атанас Бачорски, чийто отчужден от майка си монах изглежда апатичен, но в края произнася най-разголващия монолог в целия филм. Другите епизоди с живец са скандалът у родителите на героя, когато той се оплита в собствените си лъжи - с великолепна Мария Статулова! - и миговете на общуване с дъщерята тийнейджър (истинската дъщеря на Драганов).
Но в "Смирен" има и отегчително дълги кадри, в които хора пушат или се возят в раздрънкани превозни средства без никаква художествена причина. Разбира се, в минимализма му и в отказа от действие все пак прозира авторска цел. Това е история за мъжа на средна възраст, чийто живот се разпада във всичките си елементи. Кариерата му на документалист буксува ("това е най-хубавият ти филм", казва съпругата за дебюта му почти 20 години по-късно), в семейството си той отсъства, изневерява, лъже и присвоява пари. Въпреки това персонажът, създаден по калъпа на автора, е деликатна натура, склонна към размисъл и идеализъм в работата си, докато загърбва всичко близко и практично извън нея.
Самата идея човекът на изкуството (и кинорежисьорът в частност) да запази смирение - както пред своите обекти, така и пред най-великия сценарист - живота, е важна и ценна. Нямам идея каква е била посоката в етапа на работното заглавие - по-маниерното и отпращащо към музиката на 80-те "Директор на водопад".
А в края си "Смирен" подхваща интересна игра с една друга песен, написана преди повече от двайсет години от Борис Чангъров. Тя първо звучи в чалга клуб в попфолк версия, изпълнена от Сашо Роман, а във финалните надписи е неузнаваема като елегантна джаз вариация. Това дава поле на фантазията, че и филмът би могъл да завие в различни посоки, ако...
YouTube
