Още не мога да му простя "Оскара" за най-добър филм с "Формата на водата", измъкнат незаслужено под носа на "Три билборда извън града", а и сигурно не само аз. Но на любителя на страшни приказки и второразредни ленти от средата на XX век Гийермо дел Торо окото му не мига: той е като съдържател на крайпътен панаир от годините след Голямата депресия, който продължава да вади от ръкава си нови и нови изобретателни жестокости. Така и е в "Улицата на кошмарите" - 150-минутен нео ноар по роман от 40-те (на Уилям Линдзи Грешам, и на нашия пазар успоредно с премиерата на филма), вече екранизиран веднъж през 1947 г. с Тайрон Пауър. Новата версия идва с главозамайващ актьорски състав и всички онези естетически атрибути, с които Дел Торо впечатли не само в "сериозните" си и наградени със статуетки "Формата на водата" и "Лабиринтът на фавна", но и в жанровите "Хелбой", "Блейд II", "Пурпурният връх" - костюми! декори! грим! операторска работа! (с Дан Лаустсен зад камерата мексиканецът засне и предишните си два филма).
Брадли Купър, вече с осем номинации "Оскар" - само две от тях са актьорски, - е сърцето на тази история за човек с еластичен морал, който изгражда живота си отново и отново само за да го види как рухва в пламъци. Превъплъщението му е разностранно и отдадено, макар че защо човек би си правил труда да играе, ако редом с него в кадър е Кейт Бланшет, с гладката руса коса на фатална жена от 40-те? Слава богу, тя се появява чак във второ действие и дотогава Стан, (анти)героят на Брадли, е успял да привлече симпатиите на зрителя. По-слаб е другият му дамски спаринг - Руни Мара; но на борда на пътуващия цирк, сред чиито експонати са спиртосан ембрион с три очи, човек-звяр, който разкъсва сурови пилета със зъби, и момиче, по чието тяло тече електрически ток, са още Уилям Дефо, Тони Колет, Рон Пърлман и Дейвид Стратеърн. Но не предизвикващите съжаление или отвращение изроди, а човекът е винаги истинският злодей в историите на Дел Торо.
За разлика от "Лабиринтът на фавна" и "Формата на водата", които имаха ярък исторически контекст, в "Улицата на кошмарите" фактологията е само далечен отглас - "швабата, който прилича на Чарли Чаплин, е нападнал Полша"; фабулата се развива в един сумрачен и паралелен на действителността свят. Оставил зад гърба си тъмно минало и попаднал в екипажа от номади неудачници, героят първо е момче за всичко, постепенно научава номера, превръща се в търсен и добре заплатен "менталист" (ловък измамник, който уж чете мислите на клиенти), а накрая си търси белята - и възмездието. По правилата на филма ноар атмосферата може да се реже с нож, а сценографията е безупречна, но въпреки талантливите актьори персонажите не отиват много по-далеч от жанровите клишета. Във века на комиксовите герои това може да се тълкува и като бонус - винаги е приятно да гледаш изпипан по учебник уестърн или ноар, особено когато епохата в него бива пресъздадена така педантично и добросъвестно. Жалко само, че винаги, абсолютно винаги, във филмите на Гийермо дел Торо формата взема връх над съдържанието, а момчешката жестокост - над хуманността.
YouTube
