В забележителния разказ на Йордан Йовков „През чумавото” една от сюжетните линии е твърде любопитна. Заразата пълзи към селото на изплашените герои, но тъй като човек не може да стои все във вцепенение, те спират да се пазят; почват да убиват времето в приказки край стоборите. По някое време се хващат и отиват при местния първенец да измисли спасение. „Глупости” – казва чорбаджията – „Няма да се пазим! Идвайте на сватба, женя дъщеря си!”. Хората се успокояват, веселят. Някой се осмелява все пак да попита: „Абе тоя да не е луд?”. Но мнозинството отвръща, че чак толкова луди хора няма, явно положението не е сериозно.
Днешната ситуация в България удивително прилича на тази от разказа. Има един първенец, от когото зависят нещата, но вместо да работи за превенция,
жени егото си по магистрали и заводи.
С дебелашки майтапи наставлява да се изписват предсрочно пациенти, води лекари по строежи. Изглежда толкова много луд, че направо „превърта играта” – публиката почва да се чуди на собствените си преценки – може ли толкова неадекватен човек да ръководи цяла държава? Докато се чуди, убива времето в дребнотемия. Но има и горчиви отлики с разказа – при селяните заразата все още не е дошла. Нас вече ни връхлетя, въпреки това се сме се оставили на течението, търпейки невнятния чорбаджия.
В момента голямата част от обществото ни е застинало в тих ужас, но май не схваща какво точно и защо му се случва. Трудно разграничава
важното от маловажното в огромната какофония.
От една страна коронавирусът взема жертви във все по-близък житейски кръг, всички са изплашени. От друга, това не пречи за гласовита част от българите приоритетни да са велики теми като Байдън срещу Тръмп, дали руснаци строят „Балкански поток”. Разбира се, винаги се намират и хора, които да кажат, че вирусът не е толкова страшен, всичко се преекспонира, а маските целят да мълчим, макар да бръщолевят неспирно. Като добавим разхайтения и вечно хвалещ се премиер, тихото застинало мнозинство е заставено да търка очи – може ли наистина цялата тази простотия да надмогва инстинктите? Всичките колебания трябва вече да отпаднат. Кой каквото ще да мисли, фактите са неоспорими:
България е в челната класация на Европа
по починали от коронавирус на 1 млн. жители. В определени дни оглавява подреждането. Ние сме мини вариант на Италия през пролетта и всеки нормален човек очаква със свито сърце зимата.
Трябва да е ясно, че отговорен за случващото се е един единствен човек – Бойко Борисов, чорбаджията на нашето село. Всеки българин знае, че всичко в тази държава през мандатите му по хоризонтала и вертикала зависи от него. Ясно е, че именно той е избрал поведението на страната срещу епидемията през последните месеци. Мнозина си мислят, че той не следва никаква стратегия. Може да е вярно, но също толкова е възможно да има стратегия, именно тя да води до настоящите резултати. Тази стратегия никак не е приятна за изпълнение, затова, ако я има, не се дискутира публично,
не е записана никъде.
Стратегията е да водим живот без особени ограничения, защото те може да доведат до тежки стопански последици, но жертвайки „сухите съчки” (по Мангъров). Тоест – правим това-онова за болниците, за джипитата, но никакво допълнително затваряне няма да предприемем, защото тъй и тъй ще има пациенти, жертви... Пускаме кръв и продължаваме напред. Именно тази стратегия обяснява и разпищоленото лято. Не го ли призна самият Борисов наскоро, запленен от своята мъдрост: „През лятото умно пуснахме вируса да вилнее в България”.
Трябва да се отбележи, че съвсем до скоро България не правеше по същество по-различно от другите европейски държави. През пролетта всички затвориха, за да не горят никакви съчки. После приоритетна стана икономиката, като идеята бе чрез автономни решения
всеки да намери тънкия баланс.
Въпреки хаоса някои от държавите се справят досега. Други не, затова върнаха здравето като приоритет чрез крути ограничения върху придвижването и живата комуникация (Австрия, Гърция, Ирландия, Чехия, Турция...). И тук вече България се размина с другите страни. При нея болните нарастваха, но властта не се коригира. Видно е, че няма и намерение. И понеже е ясно, че наистина ще горят съчки, отговорността бе смъкната към областни управители, кметове и училищни директори – да се оправят, при големи издънки ще са виновни те или гражданите („Ходят рано на доктор, закъсняват за доктор...”).
Врачка ли подшушна тази стратегия на Борисов,
Мангъров ли, не се знае. Но това е – живеем с минимално ограничаване на "правата и свободите", а който изгори – изгори. През това време Борисов обикаля бодряшки страната, за да скрие какво точно се случва, или пък, за да даде по свой начин кураж на нацията. Всичко това е причина и нормални хора като Костадин Ангелов, Красимир Вълчев, Ангел Кунчев, Асен Балтов да изглеждат луди. Повечето от тях настояват за крути ограничения, но трябва да се приспособяват към началника.
Борисов е ясен. Не по-малко важният въпрос обаче е какво прави обществото, което той повлече на черно хоро. Колкото и да е трудно, неприятно, болезнено, решението за хората с мозък е едно – просто да призоват за нови ограничения. Чрез интернет, медиите и т.н. възможностите за реакция са много. Не е задължително всичко да се затвори, но, подобно на други държави, може да се ограничат излизанията нощем, работата на търговските центрове, заведенията... Да се изисква и по-голям контрол. Създаде се впечатление покрай Борисов, че
моловете и кръчмите са гръбнакът на икономиката –
измама, разбира се! Училищата също трябва да бъдат затворени изцяло, сводките за преподавателите са черни. Но успоредно с това трябват да се поискат нови компенсации, и то точно сега покрай обсъждането на бюджета за 2021 г. Вместо да се стимулират с данъчни облекчения съмнителни бизнеси, директна адекватна помощ за затруднени хора - например за родител, който наглежда обучаващо се дете вкъщи. Знам, че мнозина все още не вярват в критичността на ситуацията, считат свободите да хойкат където и когато поискат за свещени, основателно се тревожат за поминъка си...
Но трябва най-после да се разбере -
имало е испански грип, имало е чуми, сериозно е положението и сега. Здравето е най-важно, всичко друго трябва да отиде на втори план. Емпиричният опит сочи като единствена ефективна мярка ограниченията в контактите. Нормалните хора в тази държава нямат друг избор, освен да опитат да обяснят на висок глас всичко това на управляващите. В момента, поради кресливостта им, се чува гласът единствено на ненормалните. И насред ужаса се раждат трепетни обществени казуси като „Образуват ли маските обриви”. Тази интелектуална оскъдица е в коалиция с Борисов и доминира в публичното говорене. Ще рече, че всички в държавата сме луди.
При Йовков в разказа дословно я има следната реплика: „Кой мре? Къде мрат? Какво ми дрънкате вие мене! Никаква чума няма, ви казвам аз. Ако мрат някои, мрат от страх”. Автор е същият чорбаджия. Досущ като Борисов той не ще да чуе за умиращи хора, досущ като гласовитото ни ненормално малцинство твърди, че зараза няма. Творбата завършва печално.
