С годините усещането за дежавю се усилва, учестява се. Това е тягостно наблюдение, не насърчава човека да развива живота си, нито средата, която го заобикаля. Любопитството му вехне, вярата му, че ще проектира и променя собствения си свят вече не е вяра, а навикът му да вярва. Обясняваме си го с възрастта и това е едно утешаващо заключение. Но нищо не може да ни примири с онова, което виждаме да се повтаря в обществото, в съдбата на страната ни, в бъдещето, което напира срещу нас като някакво минало, за което сме вярвали, че сме приключили. Това е непоносимо, макар да няма сигурност, че с това бъдеще ние непременно ще се сблъскаме - освен чрез децата си, внуците, чрез поколенията, които в края на краищата неизбежно ще изоставим.
Избягвам да отварям предишните си книги. Най-острите, най-лютите страници в тях и днес звучат злободневно, напрегнато, достоверно. Искал съм нещо да се промени: в живота, в човека, в човечеството. Но изтекли са толкова години и... то си е останало същото. За писателя това е непоносимо. Някои свикват, аз - не. Хем книгата поради това звучи свежо като ненапрашена от времето, а все пак...
Намирам някаква утеха като понякога сверявам запазени текстове от миналото с днешната действителност. Откривам, че предходниците са имали същите терзания и същите надежди – както и същата безпомощност пред стената от равнодушие и поквара, срещу която са се възправяли. Понякога съм се изкушавал да събера откъслеци от писано и изговорено в предишни времена и да сглобя убийствен текст за българската съдба, в която сме заедно заплетени и заедно се гърчим – живи и умрели. Но не съм сигурен имам ли право на това, нито дали те ще са съгласни на такъв жесток колаж. Защото и те, предходниците, не са се надявали на този лош късмет: словото им да остане валидно и свежо през близо столетие време. Вместо да се изпълни! Нещо да промени, нещо да предотврати, да сбъдне. Ето:
"Зле отиваме, господа!...Ако го говоря, не го говоря само в един дух на отрицание към днешната власт - разберете ме, говоря го от едно съзнание, че отиваме от зле към по-зле и че са нужни всичките усилия на почтените и добри българи в този момент, за да спрат това хлъзгане надолу към пропаст и катастрофа. Ще намерите ли сили във вас си, ще намерим ли сили в нас си като българи, които искат да живее България в мир,...да си подадем ръка,... в продължение на шест месеца или година да турим партийните си сметки настрана, да турим амбициите под краката си, а пред нас да турим само България?"
Рекъл го е, не, изплакал го е Атанас Буров в Народното събрание през 1934 г. Безцеремонният, прям банкер, острословец, подигравчия, известен с това,че никому не цепи басма, се оказва един романтичен българин пред купчината нашенски политици от всички времена. За шест месеца съгласие моли той в българския парламент. За шест месеца! И как прочувствено, как горестно моли! В изминалите от тогава десетилетия такива шест месеца не могат да се съберат. Онзи век си отиде, а този ден на съгласие още не е дошъл...
Току-що мина премиера на филм за легендарния банкер, Ангел К. е бил там и ми го рецензира: едно зрънце от Буров, братче, целия никога и никъде няма да го видим. Ще ида да го гледам, разбира се, но другояче не си го и представям – зрънце по зрънце трябва да го съберем, за да замесим неговия горчив хляб, който днешното време още не може да преглътне.
Понякога суеверно си мисля, че авторите от миналото, като са описвали своето настояще, така са надникнали и в бъдещето, че сякаш са го предсказали. И по някакъв начин са поели отговорност и за нашето днес. (И без това хората на перото са най-често посочвани виновници в националните неблагополучия.) Може би са разчитали, че ние ще се справим. Но имам опасението, че в нашата карма е записано само да подпечатваме техните прозрения и да споделяме горчивината от това.
Ето какви редове ни е оставил, впрочем, един автор в знаменитото списание "Философски преглед", Т.Н.Велинов.* Статията е озаглавена "Из психологията на днешния момент". Не съм сигурен, че този момент е от 1942 година, когато текстът е отпечатан. Мога да се обзаложа, че става дума за днешния "момент", за някакъв момент от нашия сегашен живот.
"Повечето от забогателите, бидейки лишени от здрави социални чувства, от здрав морал, от широки и ясни хоризонти в душата, мислят, че богатството ги прави особени в духовно отношение същества - мислят се за по-умни и по-достойни от другите. Вместо да се срамят от това, че са събрали богатство по кални пътеки: чрез спекула, кражби, фалшификации, изнудвания, предателства и пр., те са "вирнали нос" и се мислят за някаква рядкост, за някакви райски птици... С държането си, с приказките си, с подмятането на думи, със самохвалствата си те правят опити да унижат, да обидят, да оскърбят ония, които не търсят тъмни пътеки за материално благополучие, а живеят с оскъдните плодове на своя честен труд."
Разрезът е направен с лазерна точност и остава непоклатимо валиден и за нашето време. Нещо повече, днес рядко някой ще напише подобни редове. Не само защото подобна гледна точка е заредена с всевъзможни неприятности, а защото повечето подобни истини за съвременността са вече написани – преди нас, а и по-добре от нас.
А ето и няколко реда от недовършена статия на Лора Каравелова, писана в месеца на гибелта й – ноември 1913 г:
"В политическия живот, ако се яви човек умен и честен, готов да жертва всичко за народа си - кой ще му се зарадва, кой ще го подкрепи? Цяла глутница крадци, цялата тази поковителствана от високо глутница ще се нахвърли върху него...Той ще умре...Тогава даже и царят ще се просълзи и ще пише трогателни редове до семейството му."
Предлагам днешните "Нерви и утехи" като кратка мостра за онзи млад колега, който би се заловил да стъкми една книга с текстове на автори от миналото, в които те са изстрадвали своето съвремие, а са изобразили... нашето. Съзнавам, че идеята е ефектна, атрактивна по днешному. Но и не се залъгвам: трудна задача. Пълен, увлекателен и честен колаж може да се получи само при едно талантливо, горещо съпреживяване на това огнено наследство. Ценността му като прозрение и мъжественият му патос бездруго липсват в съвременния български делник. Връщането му в него ще бъде опора, рамо за днешния гражданин в търсенето на собствен път и позиция. Също и на българското общество. Път извън мрачното дежавю...
Допускам, че идеята може да допадне на склонни към творчески риск автори, редакции, издателства. Ние пък, от "Нерви и утехи", все ще измислим как да я подкрепим.
_____________________
*Не успях да разчета инициалите. За разлика от емблематичния и продължаващ да набира популярност в наши дни Ат. Буров, Велинов е неизвестен на днешния читател, без преувеличение, забравен. Но да бъдеш в страниците на "Философски преглед" едва ли е точно забрава.
