Пандемията ни ограби – тя затова бе и пусната на свобода сред хората. Заключи реалния ни човешки свят, дребните ни притежания, навици, привързаности извън дома. Опустяха книжарници и кина, самолетите унило клекнаха по летищата. Отне ни всичко, което пожела. Отне го без съпротива. Но и нещо ни върна, проклетницата – може би дори без да го съзнава. Това ще се осмисля дълго време: ценностите на самотата, невъзможния за отлагане размисъл за живота, преосмислянето на закоравелите наши човешки практики. В далечните предпандемични времена обикновено прекарвах юни в Малта, при децата си от тамошния филиал на фамилията. Тази година пропуснахме „свиждането” – едва онзи ден отвориха острова за полети от континента. И така, ощетен и разочарован, получих утешителния подарък на бедствието: липата.
На Малта липи не видях. Или цъфтят по-рано, или ги няма съвсем.
Всяко лято, като се завърнех от там, сварвах края на софийския им цъфтеж – колкото да усетя загубата на нещо, което смятах, че имам право да усетя и да вдишам. Свързан съм с тези седмици на липата, вписан съм, както би казал Владо Свинтила. Не можех да повярвам, че сезон след сезон ги пропускам и пропускам – изневярата ми бе оправдана, но въпреки това ме разстройваше. По-паметливи читатели на „Нерви и утехи” вероятно помнят, че всеки юни отбелязвахме в рубриката това пиршество на природата, което неизменно – в единия само аромат –възкресява затъмнени от времето образи и събития.
Няма други явления във великото нейно присъствие, които да са ме тъй властно заковавали над клавиатурата, както разцъфването на липите и идването на снега. Даже си представях, че събирам всичките си страници от годините в книга „Липи и снегове”. Както повечето идеи от такъв характер и тази никога не се сбъдна. Но „идването” на липата остана завинаги предмет на дълбоко преживяване, дори на изстрадване. Имах натрупани много видения от миналото, те се връщаха, вероятно тях и изстрадвах – странно сътстояние, примесено с прииждащия отвън аромат, сякаш нощта кипваше под прозорците липов чай за будните от нетърпение души. Почти винаги в такива нощи си мисля, че някоя такава липа ще е последна. И винаги си пожелавам поне още една липа.
Липа в говора на моя роден край е също и събирателно име, всички липи, всичката липа. „Липата тръгна” казват пчеларите край Плевен, когато липите зацъфтят. „Липата гасне” съобщаваше баща ми, когато цветът прегори и ароматът се разреди, сякаш отнесен от пчелите за последно към кошерите. „Още една липа” – това е заклинание, както е заклинание и „още един сняг”, а също и мярка за житейско време, което на човека се отпуска или не. „Още една липа” може да е пълно с надежда, както и с опасение – боговете са ревниви, когато става дума за боравенето със срокове.
Странно, но където и да сме били на нашите софийски адреси, напролет майка ми винаги изпращаше свитък липови листа. За сарми, трогателно поясняваше в писъмцето, сякаш се извиняваше. Беше нестандартно, може би само плевенско ястие. Листата се берат от ластарите край дънера на липата, там са нежни и огромни, почти като слънчогледови. Веднъж видях лелка да продава липов лист на пазара в „Младост”, спрях да си купя и тя ме позна, че съм от Северна България. Презрително обясни: тук шопите не са и чували, че този лист става за готвене. Трогваше ни тогава този сиромашки мамин армаган, сега липите са под балкона, никой не се сеща да откъсне малко зелено за кухнята.
Уви, тези възпоменания изгубват чара си.
Най-светлите от тях, най-вдъхновяващите вече съм ги разказвал. На дъното на паметта са се запазили онези, от които всъщност съм искал да ви предпазя. Например как в писателското кафене обаятелната графичка П.П. се опита да спазари някого от компанията, който в бъдеще, в неизвестно време, да посади липа на гроба й. Искала да лежи под липа. Да шуми липа над нея, напролет пълна с пчели. „Ние тук всичките, дето ни виждаш – разубеждаваше я Дончо Цончев – ще умрем преди тебе. А от липата се откажи, тя е дърво жестоко и неудържимо, корените й нищо не може да ги спре. Ще разкъсат праха ти, това ти го гарантирам. Не го заслужаваш.”
Да това бе истина, за корените. Виждал съм зидове и калдъръми, надигнати от липата като с железни лостове. Това въобще не се връзва с нежния, романтичен образ на уханното, ромолящо под вятъра дърво*. Когато почина баща ми, имах порив да засадя липа на гроба му. Липа имаше пред къщи в Плевен, защо да няма и над последния му дом? Но си спомних онзи разговор от кафенето. Не, липата ни е потребна в живота, неразумно е да ни следва и в смъртта.
Възрастен колега ми разказваше за погребението на Николай Лилиев. Когато отзвучали траурните слова и предали поета на земята, пратеници на родния му град разпръснали върху прясната пръст листа от популярните в българската поезия старозагорски липи. Лилиев е починал през октомври, значи гробът му е бил посипан с благородните цветове на листопада – последно сбогом от Града на поетите и на липите. Бил съм в този град през юни – наистина силен, уморителен дъх на липи, но не по-ясен и категоричен, например, от липата на „Славейков” и „Солунска”. Всичко е от литературното внушение.
Затова пък там неизбежно и отчетливо си припомних Лилиев:
Моята душа безгрешна бди край тъмните липи,
възродена ще те срещне и смирена ще заспи.
Липата изцъфтява, отминава. Но при нея това никога не е завинаги. Тя ще натрупа под кората нов годишен кръг и ще нахлуе пак във въздуха на кафенета и мансарди, в мислите, в надеждите. След всичко осквернено, разрушено, забранено, отменено в живота ни липата шуми, диша в нашия неразумен свят, опора за всяко смутено човешко същество. Може би затова всеки път ни изненадва: пак ли, наистина ли? Наситени на липа, или все още жадни, ние я приемаме като мярка на човешкото ни време и ще я чакаме да се завърне с нашето смирено и възторжено заклинание: до другата липа!
Понякога, обзет от пакостно любопитство, съм се запитвал: а липата дали си пожелава нещо, когато гледа... нас? Но този отговор е недостъпен. Ако липата поиска да го узнаем, тя някой ден сама ще даде ключ на човечеството към своя тайнствен шепот..
____________________________
*Съседът ми И. К. разказваше как в неговия роден Делиорман циганите унищожават липите по къра и в гората. Повалят ги с моторните резачки и после обират цвета – да вземат някой лев. За да не се затрудняват да се катерят, намират го за нерентабилно.
