facebook
twitter

Наблюдател

Нерви и утехи

Утеха от изкуството. Дори такава?

2 582
 Стоп кадър Youtube
Бай Милан всеки ден пуска „онази” песен – нарича се „Да живее Югославия!” – и всеки път накрая казва на глас: ”Няма да живее! Умрео!”

Мислех, че тази мъж е починал отдавна, а сега се оказва, че е склопил очи преди година. Не е имало как да го науча, случайно срещнах племенника му г-н Евгени Баров в кварталната поща, почти празна поради пандемията. Той ме разпозна и се обади. Вуйчо му Милан Колев се поминал в съня си на деветдесет години, както каза господинът, „щастливо приключил всичките си земни дела”. Приех собщението като вест от жив човек, зарадвах се, че този странен мъж е имал такъв дълъг живот, завършил при това благополучно – насън. Поинтересувах се куртоазно как е доживял пътя си. Добре, каза племенникът. Имал спокойни старини, бодър до последния ден, писал много, завещал ръкописите на една братовчедка. Нещо за родния край – добави човекът. Но не ги показвал в семейството. Сетих се да попитам: а слушаше ли песента? До края – отвърна племенникът. Дори не попита коя песен. И, сякаш това се разбираше от само себе си, каза, че ще ми прати линк. Дадох му и-мейла си и се разделихме.

Срещнах Милан Колев в клуба на филателистите на улица „Хан Крум”.

Запознаха ме Тончо Русев и Гришата Томанов. Той, също като мене, въобще не беше събирач на марки. Интересен събеседник, харесваше редки книги, но не колекционираше – поради липса на средства, обясни без смущение. Препитаваше се, като преписваше на машина и коригираше текстове на основните романски езици. Твърдеше, че не му липсват поръчки, особено често работел за военното министерство. Беше още по времето на Варшавския договор. После, всичко се промени, почнах работа в сп. „Български воин”, той често идваше при мен, във Военното издателство мнозина го поздравяваха. В редакцията обичаше да разглежда снимки от войните. Спомням си, като събирахме фотоматериали за Добруджанската кампания от 1916 г. Взираше се умилен, помоли да му прехвърлим кадри от компютъра. Беше развълнуван, попитах дали не е добруджанец. Не, не, роден бил в Царибродско. След няколко дена в Градската градина, там, където се сражаваха шахматистите, ми разказа историята си.

Учителско дете, след прогимназията, когато българските войски се изтеглили на връщане от фронта, баща му решил да изведе смейството в родината. Но били изпуснали момента, Югославия охранявала тази граница особено зорко. Когато я прекосявали в открития кър, стражата ги обстреляла, едната от сестрите му я изнесли до браздата смъртно ранена. Баща му се навел, взел камък от земята и го метнал назад.

Не знам много подробности, но ги предавам всичките, за да потърся обяснението на онова, което ще последва. То звучи неправдоподобно, смущаващо, макар и достоверно потвърдено. Някъде пак по онова време и пак на пейка до шахматистите от градската градина, бай Милан ми довери, че напоследък слуша една песен, която открил в Интернет. Било е доста след всички междуособни войни в Югославия, било е и след войната с НАТО, бомбардировките на Белград, разрухата и бежанците по новите държави. Старецът бе към осемдесетгодишен, но още изкачваше високите стълби на Военното издателство до етажа на „Български воин”. Това си го спомням добре, не съм забравил и как там, на пейката, с висок, свистящ шепот ми каза, че всеки ден пуска „онази” песен – нарича се „Да живее Югославия!” – и всеки път накрая казва на глас: ”Няма да живее! Умрео!” Хубава песен, обясни, с много публика, весели хора, надъхани, вярват, че тази държава ще пребъде. Но не познаха.

„И аз се наслаждавам сега – призна моят познавач на романски езици, – че тая Югославия, която ми отне роден край, сестра ми и покоя за цял живот, сега е премахната, разтурена и опозорена. И светът разбра какво царство на злото е била тази държава, каква империя на смъртта се е разпаднала. А онези хора в интернет още се радват, веселят се, ликуват. „Край – казвам им всеки път. – Наиграхте се. До тук беше.” – И някаква тежест ме напуска, постигам някакъв мир, малко отмъстителен, но нужен за душата ми. Знам, че е прекалено късно, знам, че животът е минал, но не мога да се лиша от това: да ги гледам как пеят за една разбита мечта. Умрео!”

Усещах притеснението, с което ми споделяше тази слабост. Злорадото тържество, което се прокрадваше в чувствата му, го засрамваше, но той не можеше да се лиши от него. Дори си бе купил слушалки, за да не издава своя ритуал пред съседите. Фин и просветен човек, бе дочакал своя дискретен и... куриозен реванш в залеза на живота си.

Изкуството наистина носи утеха, но пък точно такава?

Още веднаж осъзнах, че отделното човешко същество има друг прочит на случващото се с държавите и народите, а най вече на неправдите, в които е въвлечено и разтерзано. Докато набирал и коригирал на компютъра своите текстове на романски езици, бай Милан всеки ден намирал време да изслуша онази песен – доказателство за състоялата се световна справедливост.

Видяхме се още два-три пъти, много исках да продължим темата, но се притеснявах. Чак сега бях осъзнал какъв мъж с каква съдба имам пред себе си. Каква трябва да е била мъката на този прокуденик от бащин край, за да я гаси по такъв наивен и трогателен начин. После бай Марин изчезна от живота ми – „Български воин” бе закрит, разгубихме се, сещах се понякога и си го представях как „върти” н’ам каква си песен и си мърмори: „Умрео”...

След няколко дни племенникът ми изпрати линка към песента.

Намерих я лесно, ще я намерите и вие*. Очевидно поръчана за нуждите на многонационалната държава. Има за морето, за реките, за планините. Има за любовта към отечеството, има всичко, което се полага за една патриотична песничка, лесно смилаема, но и с особения, императивен чар на югофолка. Изпълнена от  звездите на онази музика Лепа Брена и Мирослав Илич, тя управлява в клипа една безбройна публика, сред която се вие „коло” в носии от всичките републики, с възкачени на раменете на другарите си пеещи младежи, с развети знамена и екзалтирано гражданство. (Мярва се и партизански портрет на Тито с астраганен калпак.) Множеството е възбудено, озарено – може би от съзнанието си на югославяни. Нищо не подсказва, че едва ли не утре (записът е от 1985 г.) те ще се сетят, че всъщност са сърби, хървати, словенци, бошняци, ще развеят свои знамена и, преизпълнени от омраза един към друг, ще разкъсат тази страна, ще я потопят в кръв и разрушение, ще я... прекратят.

И ще остане песента – свидетелство, че е имало такава държава.

И доказателство, че вече я няма. Песен - като птица, излетяла от подпалено гнездо, която няма къде да се върне. Това е загадъчната природа на творчеството. Песента е по-дълговечна от държавата, която я е поръчала. Затова и държавите се страхуват от изкуството. Изкуството е очевидец неподкупен. Никога не се знае защо човечеството ще го запази. В Интернет песента има милиони гледания. Дори да приспаднем няколкото хиляди от бай Милан, пак не се очертава близко изчезване. У някого ще буди носталгия, у другиго - вина. А ще има и такива, които ще я тананикат – без да знаят защо...

 

Още

Площадите вярват в г-жа Оставка

10.09.2020

КАЛИН ДОНКОВ

5983 6
Нас пък все магарета ни водят...

03.09.2020

КАЛИН ДОНКОВ

4899
Мъртвите не могат да вземат влака

27.08.2020

КАЛИН ДОНКОВ

4801