Една дума внезапно стана много актуална. Беше популярна и преди, писал бях вече по нея („Каскет, мн.ч. каскети”, в. „Сега”, 14 окт. 2016): как каскетите не са за всичко виновни в новата българска история, нито дори в историята отпреди Прехода. И как заради един каскет не бива да отписваме всички каскети. Това е аксесоар честен, предимно трудов и някои каскети напълно защитават честта му. При това той не ми е особено близък, нямам общо минало с него.
Дядо ми Павел свали калпака вече на възраст, но доживя добри старини вече с каскет. Баща ми имаше хубава коса и ходеше най-вече гологлав. Виждал съм го с мека шапка, предпочиташе таке, защото можеше да се носи в джоба. Някой му бе подарил страхотен вълнен каскет на мътнобели и сиви карета – в много мразовити дни го налагаше върху специални наушници, каквито съм виждал по снимки на германски офицери от войната. Самият аз за последен път съм слагал шапка в казармата, никога не израснах до каскета. Това носеха част от моите учители от гимназията, а също известни артисти и писатели. Отлично си спомням, например, Апостол Карамитев с каскет. Бедата е, че вече ми е трудно да кажа дали е било, когато го срещах по „Раковски” или в образ от някой филм.
Запечатан е по снимките на българските чети в Македония. Много популярен през ХХ век бе сицилианският каскет, почти униформена шапка на мафиотите от острова. След десанта през 1943 г. известният с хапливото си красноречие генерал Патън бил рекъл в щаба на съюзниците: „Толкова много фуражки, а превзехме Сицилия благодарение на няколко каскета.” Имал предвид сътрудничеството на мафията при нахлуването. Пазят се снимки на цар Борис с каскет, а ако трябва да избера най-прочутия каскет от онези времена, веднага ще назова каскета на Лев Яшин. След кооперирането селяните масово смениха бялата кърпа, която слагаха на глава на нивата, все със същия този каскет. С него оряха и сееха, жънеха и вършееха. Но никога „каскет” не стана подигравка, каквато подигравка беше например „анцуг”.
Думата днес звучи малко плашещо, защото всички си мислят за точно определен каскет.
Трябва да се освободим от това притеснение и да си спомним, че на различни глави и каскетите мислят различно. Известен е случаят с паметниците на Ленин. На половината е с каскет, на другите – без. На първите също е в два варианта: на единия каскетът е на главата, на втория в ръката – вождът пази да не го откраднат.На другата половина каскетът е вече откраднат. Смята се, че с този, откраднатия, са извършени ред исторически пакости. Размножен и злоупотребен, той се е разпространил в половината свят.
В българската памет са запазени три такива революционни шапки. Каскети са носили и Георги Димитров, и Вълко Червенков, и Т.Ж. Хляб за по-сложно разглеждане на тази зависимост има при Червенков. Той и без каскета е личност противоречива, по-културна от другите двама, името му се свързва с тежките времена на култа, с репресии, но и със съпротива срещу оръдията на Берия в България, с властност, но и с разум в държавните дела. Днес, в патетичното надприказване кой какво е построил, с изненада ще установим, че за сравнително краткото си пребиваване във властта точно той е изградил неподозирано много: язовири, електроцентрали, тежка промишленост. От което се подразбира, че и каскетът му не ще да е бил елементарен, справял се е и със значително по-сложни казуси. Този каскет помня от всевъзможни снимики по вестници и календари. Каскет тук е събирателно, вождът имаше различни каскети, според сезона и повода. Най-запаметяващ се бе голям бял летен каскет, периферията му бе отвесно вдигната над козирката. Тържествен и същевременно артистичен. Подхожда за това, което ще ви разкажа.
Спомних си го тези дни, покрай годишнината на Вазов. Баща ми, голям негов почитател, ми го разказа с блясък в очите. Напъните да се отдалечи народният поет от българското училище не са от днеска. Имало желаещи и тогава (някакви други каскети навярно) да го забранят ли, да го ограничат ли, с една дума да го „извадят” от българската култура. Червенков ги извикал и им посочил томовете на класика, поставени един върху друг. „Виждате ли, казал, само книгите му, наредени така, са по-високи от вас. Вървете си и забравете, каквото сте намислили.” Това татко го разказваше видимо доволен. Двайсеттомното издание се трупаше вкъщи, той го чете и препрочита до смъртта си. Дали от върховете не бяха го пуснали сами тоя слух? Дявол знае. Може пък чрез него народът просто да си бе идеализирал министър-председателя. Измислицата, ако бе такава, бе твърде правдива.
Но и при сблъсъка около „Тютюн” той бе показал вкус и чувство за справедливост.
(Хората във всяко време искат да се надяват на това) Какво всъщност се бе разиграло? Ще припомним накратко.
През 1951 г. Димитър Димов издава романа. Според негласния протокол от онова време той го изпраща на министър-председателя. За Нова година получава писъмце от него: „Уважаеми другарю Димов, от все сърце Ви поздравявам за „Тютюн“. Благодаря Ви, че ми го изпратихте. Дочитам го с дълбоко удовлетворение, дочитам го с превелика радост за нашата художествена литература, за Вас и Вашата сполука, другарю Димов. Братски Ви стискам ръката. Ваш В. Червенков (1.I.1952).” Писмото от Човека с каскета е достатъчно положително и подобаващо сдържано. Най-вероятно Червенков е оценил романа като висока литература, съзнавал е, че друга такава творба едва ли ще се появи скоро. И още, с опита си на преминал изпитанията и подлостите на култа, той е предвидил, че такава блестяща книга не може да остане безнаказана от завистта и интригите на литературните каскети, та е решил с тези няколко реда да гарантира нейното близко бъдеще.
Но това, както знаем, се оказва недостатъчно да предотврати срамната история, която се разиграва около романа. Злонамерени или просто тесногръди литератори устройват критически маратон, на който громят „Тютюн”. Той е унизителен и мъчителен за автора, грози го с последствия. Тогава Червенков инициира убийствена статия в „Работническо дело”. Злосторниците са разгромени, впоследствие и подобаващо наказани. През същата година романът получава и Димитровска награда. Човекът с каскета е последователен в решимостта си да открои и да закриля едно от най-високите явления в българската художествена култура. За съжаление, най-силният човек в държавата просто не успява. Авторът е разколебан, притиснат от литературно-партиен натиск и... преработва творбата. Това е друга тема, извън участието на вожда.
Спряхме се на този епизод, за да се види, че дори такава противоречива личност може (под каскета!) да мисли мъдро, с висок вкус и с висока отговорност, да показва култура и справедливост и да действа в полза на духа и на бъдещето.
Каскетът сам по себе си не може да потисне и да деформира съзнанието, нито превръща собственика си в предмет на отхвърляне и презрение. Мисля, че с това давам някакъв принос за честно отношение към употребата на тази тъй разпространена и противоречива... шапка.
А иначе, такива каскети има в обращение, че и великият Яшин от възмущение би захвърлил своя...
.
