"Жеравите отлитат на юг", Лиса Ридсен

превод Любомир Гиздов, издателство "Сиела"

Това ще се окаже книгата, най-трудна за коментиране. Тя буди у нас копнеж да се сведем над Бу като над новородено, да го закриляме от смъртта, да се опитаме да го утешим. И в същото време ни вбесява до безобразие, до степен да му крещим, все едно може да ни чуе през страниците: "Какво още искаш?! Не виждаш ли, че си умираш царски! Ами ако край теб ги нямаше всички онези социални работници в забутаното ви шведско село, които те мият и те разсмиват, готвят ти богата храна и ти отварят бурканите? Ами ако синът ти не те обичаше? Ами ако Ханс те гледаше сам или ако ти беше сам, а, старче? Какво знаеш ти!"

Но на умиращите не бива да се вика; всяко сърце скърби за живота до последното си тупване в стария гръден кош. И нежността, неизразима, гневна и безпомощна, е толкова изящно пресъздадена, че не забелязваме кога сме прегърнали книгата и я люлеем, за да я успокоим.

Ако някой ви каже, че накрая на романа ще плачете, да знаете, че ви лъже. Ще плачете от самото начало. Особено ако сте изгледали родителите си и вече ги няма.

Сигурно всеки човек се е взирал в лицето на спящ любим човек и се е опитвал да надникне в сънищата му, да разбере на какво се усмихва, да отгатне защо потрепват клепачите. Лиса Ридсен ни въвежда на пръсти в угасващото съзнание на един умиращ старец. Толкова е интимно, все едно свещенодействаме. Внимаваме да не издадем нито звук. И интимността не е във вкоравените вени, мокрите памперси и полилавелите крака, а в други мигове. В последния разговор между двама най-добри приятели, които само един пред друг могат да признаят на глас колко унизителна, бавна и в крайна сметка разочароваща е смъртта. Как хем е подранила, хем се бави непоносимо.

Мъчително е как семейните истории се въртят в кръг, как дори да осъзнаваме грешките, сякаш сме осъдени да ги повтаряме. Колко свидни са миниатюрните победи, когато стъпим поне за миг извън порочния кръг на неизразените чувства. Колко много печал си причиняваме, все с цел да е за добро. (Защо му взеха кучето, оставаха му само два месеца!)

От друга страна, каквото и да направи синът, все е лош. И към мъката от непоносимата безпомощност се добавят сприхавостта и цупенето, и сълзите на баща му.

На фона на цялата световна лудост, на актуалните катастрофи, на свлачищата в политиката, на всичко, заради което земята се тресе; тази книга ни концентрира върху все по-свиващия се свят на един старец, който си отива. Светлината помръква. Звуците стават все по-тихи. Докато четем сме тихи.

"Градинарят и смъртта" на Георги Господинов е разказът на един син, който изпраща баща си.

"Жеравите отлитат на юг" е шепотът на един баща, който се разделя с любовта, живота и света.