"Между два океана", Кристина Енрикес

превод Анелия Петрунова, издателство Benitorial

Държавите, които имат благоприятно или стратегическо географско положение, живописна природа и приятен климат, притежават богатство. Те могат да печелят от природните си дадености, за да осигурят благоденствие… но за кого? Рядко за обикновените хора. Правителствата и великите сили се разпореждат, а бедните и необразовани местни жители са само пионки в световната игра.

Прокопаването на Панамския канал е започнато неуспешно от французите. През 1904 година след сключване на съответните споразумения със задачата се заема САЩ. Концепцията за изграждането на канала се променя – вместо да се копае на морското равнище, инженерното решение е да се изгради система от шлюзове. С помощта на специална техника и с труда на хиляди работници от целия регион, през 1914 година първият кораб преминава от Атлантическия в Тихия океан напряко, без да заобикаля целия континент Южна Америка.

Конкретните данни и спецификации на Панамския канал са достъпни. Не е толкова лесно обаче да си представим какво са преживели работниците на този световен обект; какво се е случило с местните хора, какво е означавала за тях промяната на природата и начина им на живот; дали наистина са били щастливи да станат част от историческото събитие, какво е станало с живота им.

Кристина Енрикес прави възстановка на този период, като показва моменти на възход, надежди и отчаяние, труд до смърт и преодоляване на съкрушителни препятствия. Запознава ни с герои от различни националности и социални слоеве; хора с власт, погълнати от мисълта за изключителните възможности, които техническият напредък им дава; и хора без нищо друго освен дрехите на гърба си, които живеят в будещи гняв и тъга времена. В един кратък исторически период, буквално за две-три поколения, някои общества се преобразяват от робовладелски в съвременни и сравнително свободни и демократични. Болести, които са отнемали хиляди човешки животи, са проучени, разгадани и победени. Но дори и когато светът се променя до неузнаваемост, има непоклатими неща – човешките характери.

Образите, които Кристина Енкирес създава, са ярки до крайност. Особено когато се свързват и съпоставят, хората разкриват същността си. Мекушавият, безгрижен съпруг става храбър покрай жена си. Упоритостта на бащата и сина се втвърдява до глупав и предизвикващ пълно нещастие инат. Чистосърдечният Омар и порочният, безсмислено зъл надзирател Милър са като деня и нощта. Хенри и Лусил, Ейда и Милисънт показват как най-близките хора могат да бъдат най-несравнимо, категорично различни.

Нови и нови герои влизат в хода на сюжета, и понеже техните линии на действие се развиват успоредно, понякога на читателя му се иска да бяха по-малко, за да не се налага да чете десетки страници, преди отново да стигне до любимата си героиня (да звънне на писателката и да викне: - Искам да знам какво става с Ейда в този момент, тревожа се за нея, обичам я!). На места описанията са разточителни, например защо ни е да знаем толкова много за лекаря, който отива за пет минути в къщата на Лусил и прави медицинска манипулация на дъщеря й. Но в крайна сметка това се оказва част от пълнотата и виталността на романа, в който, точно както в истинския живот, събитията рядко се поддават на планиране, изненадите са на всяка крачка и случайни жестове могат да променят съдби.

Героите на Кристина Енрикес са потопени в случващото се, нямат общ поглед към него и трудно успяват да го осмислят и разберат. Писателката ги оставя в тяхното неведение, оставя и читателя да се измъчва, да съчувства и да се възмущава. Тя има категоричното умение да създава контакт с публиката си и да я води натам, накъдето е решила, без да обяснява. Езикът й е точен и поетичен, а прозренията, до които хората в романа достигат, важат на всеки континент и във всеки век от световната история.