"Последните глътки", Елизабета Баковска
превод Йорданка Белева, издателство "ВС Пъблишинг"
Животът нахлува в кратките изречения на Елизабета Баковска, провира се през теснините им, просвирва през тесните им процепи, спира се стъписан там, където думите са толкова концентрирани и стегнати, че няма никакъв просвет. Това живо, жилаво писане прави разказите сбити. На допир са като стегнато навито кълбо от домашна вълна. На мирис са като горещ вятър, трендафил в градина, восъчна свещ.
Авторката е македонка и това се разпознава по топосите – Охрид, езерото, Скопие, но също и по образите и характерите. Те са близки и познати, но някак леко отместени встрани, с някаква разлика, в която се взираме, за да определим. Тази лека, неназовима, но осезаема странност присъства в превода, който е едновременно добросъвестен, поетичен и артистичен.
Емоцията е тъмна и скръбна. Елизабета Баковска не се страхува от тежките сюжети. Тя ги улавя с хирургическа точност, отделя слоевете им със скалпела на точната фраза, изразява, без да обяснява. В част от разказите става дума за исторически крушения и за родови травми. В други – за личното нещастие, което човек понякога избира съвсем съзнателно; друг път се предава на изкушението и го понася, както се понася съдба. Очакването на смъртта и справянето с руините, които тя оставя – това са повтарящи се теми, със смелостта на обречения, който държи мъката си и няма къде да я остави.
Родовата памет, прегърната или старателно пренебрегвана, винаги оставя своя печат. Може да е наследство, снимка или отпечатък на ружи, бродирани върху калъфка на възглавница, когато вдигнеш глава от сън. Впрочем между сън и реалност, минало и настояще, спомен и копнеж проходът винаги стои отворен. През него преминават призраци на отминали любови, странни човечета, видения и въжделения. Хора, които вече ги няма, но винаги са с нас.
Макар че героите в тези разкази са болезнено самотни и затворени в себе си, те са много здраво обвързани с рода, близките и семейството. Могат да се отделят от душата си и да я оставят някъде назад; могат да дадат душа на любимия, могат да се дистанцират от себе си, за да понесат някоя особено горчива болка. Но никога не успяват да се откъснат от другия, любовника, любимия, от майка, баща, брат.
Езикът, писането, записването и поправянето са най-важната връзка. Те носят паметта, свързването, равновесието. "Аз съм този език, на който сега чета, този език, на който тече мисълта ми за моето дете, вездесъща, неподтискана от думите, които чета, този език, на който вечерта ще напиша нещо, когато детето заспи. Този език е домът който споделям с него, топлото одеяло, под което искам да го прибера от студенината на тъмната нощ. Аз съм този език, който искам да му оставя, да му е спомен за мен, когато вече няма да ме има. Аз съм този език, който, ако не съществува, няма да ме има нито мен, няма да го има и него, казвам си."
