Сред събитията, които ще се запомнят от Берлинале 2023 със сигурност ще бъде и премиерата на „Голда“ – портрет на израелската министър-председателка Голда Мейр. Тя ръководи страната си по време на прочутата война от октомври 1973-а, когато Сирия и Египет синхронизирано нападат еврейската държава и в първите часове изглежда дори, че ще превземат Тел Авив. Филмът подчертава редица аналогии с днешната агресия на Русия срещу Украйна, една от които е произходът на своеобразната „желязна лейди“ на Израел от някогашното еврейско гето на Киев и преживените погроми на руските казаци.
Забележително за магията на киното е обстоятелството, че филмът беше коментиран не толкова заради драматичните исторически събития, които възкресява, колкото заради феноменалното изпълнение на Хелън Мирън, превъплътила се досега в две английски кралици и една руска императрица. Образът на Голда Мейр, която заради характерното си лице и корпулентна фигура беше любим обект на карикатуристите на „Работническо дело“, е възможно най-далеч както от физическите данни, така и от етническия произход на Мирън. Първото разминаване е компенсирано от четиричасовите сесии за грим всеки снимачен ден, второто е въпрос на талант, характер и професионализъм. За актрисата, наследница на английски пролетарии и руски аристократи, този персонаж е възможност да се изобрази държавен ръководител с решителност и готовност за поемане на цялата отговорност, какъвто отдавна няма в съвременната политика. При това без никакви симптоми за обсебващо властолюбие и най-малки диктаторски наклонности.
Един от големите спорове, който предизвика изборът на Хелън Мирън за точно тази роля, въпреки категоричното й приемане от страна на наследниците на Голда Мейр, е нееврейският произход на актрисата. Което й даде повод да запита „а имат ли право тогава еврейски актьори да изпълняват роли на неевреи?“. Най-точния отговор даде живеещият в Холивуд израелски режисьор Гай Натив, който каза, че за него определящото е бил не етническият произход, а наличието на „еврейска душа“. В изпълнението на Мирън това означава съчетание от майичинско чувство към младежите, жертващи живота си за младата държава, и безкомпромисна отдаденост в служба на своя народ.
На фона на тези дискусии някак без особена връзка човек започва да търси българското сред вавилонското стълпотворение на тазгодишното Берлинале. То никак не беше много, но и малкото си заслужава да бъде отбелязано. Най-напред на началната пресконференция на международното жури неговият член, румънският режисьор Раду Жуде, носител на „Златна“ и „Сребърна мечка“, не пропусна да се пошегува по съседски. На въпроса какво става в съвременното румънско кино той отговори (само)иронично: „днес румънско по отношение на киното се е превърнало в също толкова обиден епитет, каквото е и българското“. Иначе български имена се срещнаха в надписите на няколко от филмите, макар и далеч от основни позиции. Неизменният Санчо Финци даде своя принос редом с Джон Малкович за абсурдната гротесковост на „Сенека“, присъствайки буквално от първия по последния кадър. Едно наше момиче - Поли Здравкова, участва в продуцентския екип на френската фирма „Мементо“ с принос за китайския анимационен филм от конкурса „Художествена академия 1994“. Дори българският химн прозвуча интимно и тревожно в изпълнението на наша сънародничка емигрантка от френския документален филм “В Адамон“. Неговият сюжет акцентира терапевтичната сила на заниманията с изкуство и непринуденото общуване, които имат сила да облекчат психично затормозените пациенти от един дневен център в разгара на ковид пандемията. Филмът се отказва да прокара ясна разделителна линия между нормални и душевно болни, а служи по-скоро като обобщен портрет на нашето време. Изпълнено със страхове и неврози, то все пак съдържа и плахи надежди, способни да надделеят над отчаянието.
