Премиера в Сатиричния театър: "Стари времена"
Режисьор: Николай Младенов

От модерните времена, в които колкото повече говорим, толкова по-малко се разбираме, е вдъхновена премиерната постановка в афиша на Сатиричен театър "Алеко Константинов". Става дума за пиесата "Стари времена" на британския нобелист Харолд Пинтър, която според режисьора Николай Младенов звучи все по-съвременно. "Тълкуваме автора като абсурдист. А е тъкмо обратното - ние самите ставаме все по-неискрени и използваме езика, за да прикриваме действителните си намерения и подбуди".
Симптоматична е още първата сцена, когато героите са застанали с гръб към публиката, наблюдаваща ги през ефирна черна завеса. В черната гама е и сценографското оформление, направено от Чайка Петрушева. Почти до финала на представлението мислите и намеренията на персонажите остават сякаш забулени в мъгла, а изреченото от тях на глас винаги отеква някъде около лепкавата граница между истината и лъжата. Често стоят в двата противоположни края на помещението, поради което не се чуват и се налага да повтарят вече казаното. Показателно е също, че Дийли, героят на Димитър Баненкин, натрапчиво върти сваления от ръката си часовник. Разгледано от такъв ракурс, опредметеното време се явява всъщност централен образ в пиесата, завръзката на която е срещата на две приятелки след цели двайсет години. 
Загатва го и самото заглавие, предоставящо хоризонт на ретроспективния поглед. Опитвайки да сглоби историята на персонажите като парченца от пъзел, през очите на Пинтър зрителят започва да възприема паметта като особено мистична област. Свидетели сме как случилото се в миналото се оказва не по-малко важно от базираните на това минало действия тук и сега. Мястото, където те протичат, е семейното жилище на Дийли и Кейт. За пореден път след "Обичай ме" на Себастиен Тиери (играе се в същия театър) гледаме Димитър Баненкин и Албена Павлова в ролите на дългогодишни съпруг и съпруга. В кожата на въпросната приятелка, пристигнала от Сицилия в английската провинция, за да се види уж със старата си дружка, влиза Ана Вълчанова. Нееднозначните отношения между тримата и общата им история, от която всеки премълчава по нещо, все повече ни напомнят звуковия фон, избран да маркира прехода от една сцена към друга. А именно - онова влудяващо пукане и пращене, когато например търсим някоя радиостанция на неправилните честоти. Произвеждайки на свой ред "странични" шумове, героите се опитват да маскират завистта, желанието си да доминират, разочарованията си от несбъднатото.   
Следващите представления се играят на 18 и 30 ноември, както и на 15 и 23 декември.