Мария Пеева се представя така: родена в Пловдив през 1973 г. Омъжена за най-добрия Иван на света, майка на четирима синове, на всякаква възраст - от 27 до 7 години, баба на едно внуче и горда стопанка на пет космати безполезни зверчета - три кучета и две котки. По професия преводач, по хоби блогър, автор на три книги и десетки разкази и истории, издател, и не на последно място добра домакиня.
1. Денят, в който пораснах
Минали са почти 40 години от онези “черно-бели времена”, както ги нарича синът ми, когато разглеждаме стари снимки. Времената, разбира се, не бяха черно-бели, но хората ми се струваха такива. Така ни учеха в училище, такива бяха и игрите ни, винаги имаше добри и лоши. Сред лошите в детската ми глава бе нашата съседка леля Пенка, която децата бяхме нарочили за зла жена. Големият й грях беше, че все ни мъмреше, а и ходеше да ни клевети на родителите ни, когато направим някоя пакост. И все пак тя остави върху мен дълбок отпечатък, който вероятно преобърна погледа ми към света и хората в него.
Случи се в един най-обикновен делник от ваканцията. Всичките ми приятелки бяха заминали на село, с каквото моето семейство не разполагаше. Блокът ни гледаше към Марица и беше само на няколко метра от нея, поради което голяма част от детството ми премина на крайбрежните поляни, където палехме огньове, гонехме се, играхме на криеница в храсталаците и изобщо правехме всякакви щуротии, които сега като майка ме изпълват с ужас. В онова утро, останала самичка, покарах колело, доскуча ми и накрая отидох там, край реката, да клеча по треволяците и да събирам мравки в една кибритена кутийка. Докато не усетих груба ръка на рамото ми.
- Какво правиш тук самичко, момиченце? - беше непознатият мъж, когото забелязвахме понякога да седи на пейката и да ни наблюдава. Изплаших се, хукнах към входа, зарязвайки колело и всичко и точно преди да вляза, се спънах и паднах лошо, малките камъчета по асфалта се впиха в коленете и в дланите ми, лицето ми засмъдя от сълзи и болка.
И тогава леля Пенка, в цялата си стокилограмова прелест, изскочи от входа, грабна ме, заведе ме у тях, превърза ме, пусна ми детско филмче и дори отиде да ми прибере колелото. Сега, връщайки се назад, осъзнавам, че може да ме е спасила и от по-лошо. В онзи ден детската ми душа прозря, че хората не са черно-бели, а по-скоро сиви, и за всекиго има миг, в който може да проблесне с ослепителна ярка светлина и да бъде ангел за другите. От тогава и до ден днешен търся ангелите в хората и нерядко ги намирам наистина.
2. Денят, в който се разбунтувах срещу системата
Някога беше прието след седми клас отличниците да кандидатстват на две места - в езикова и в математическа гимназия. Приеха ме и в двете. Тъй като езиците ми вървяха много, а английският ми вече беше на ниво много над подготвителен клас, нашите решиха, че ще е най-добре да уча в немската гимназия, и ме записаха там. Тръгнах с голямо желание, но още на първия ден класната ни, същински цербер, ме посече. Трябваше да си отрежа косата къса.
Може би е хубаво да поясня за младите читатели, че в онези далечни години гимназистите носеха строги и доста грозновати тъмносини униформи, а всякакви волности като черен чорапогащник или някоя цветна джувка по дрехите се санкционираше. За косите също имаше правила - ако е дълга, да е сплетена в плитка, никакви конски опашки и стърчащи кичури. А аз имах една страхотна прическа тип Си Си Кеч - представете си нещо като весела конска грива, постригана на кичури. И тази безценна моя прическа трябваше да бъде пожертвана, за да науча езика на Гьоте и Шилер. Отидох на училище с коса, прибрана с около 100 фиби с надеждата да ми се размине, но класната само присви устни и вечерта се обади на майка ми. На следващия ден ме заведоха да се подстрижа.
В резултат намразих безвъзвратно и окончателно класната си, езиковата гимназия и немския език като цяло и направих малка домашна революция, в която се изправих пред нашите и заявих, че повече няма да ходя на училище, поне не в това училище, пък да става каквото ще. Баща ми се принуди да отиде в математическата и да се примоли да ме запишат, макар че всички срокове бяха изтекли отдавна. Не знам как успя да го постигне, но две седмици след началото на учебната година, една дребничка, късо подстригана бунтарка, с начумерена физиономия се озова пред кабинета по биология в ОМГ “Академик Кирил Попов” като нова ученичка в паралелка, където всички роли вече бяха разпределени. Загубих ли от детинския си инат? Донякъде, защото не научих немски. А защо това се оказа кръстопътен момент в живота ми? Защото в математическата гимназия, пред същия онзи кабинет по биология, срещнах бъдещия си съпруг, който тогава беше просто Иван от нашия клас. Но това се случи две години по-късно, а именно в…
3. Деня, в който открих, че съм влюбена
Нашите деца никога няма да разберат какво е „ученическа бригада“. Сигурно си я представят като социалистически концлагер, но бригадите не бяха нищо подобно. Истината е, че те бяха един безкраен купон, при който тълпи момичета и момчета в разцвета на пубертета, пращящи от крепко здраве, енергия и хормони, изведнъж биваха отвеждани далеч от дома и разхвърляни по общежития и квартири под оскъдно учителско наблюдение. Дните преминаваха в отбиване на измислени норми, а вечерите… То не бяха дискотеки, нощни събирания по стаите, песни, свалки, алкохол и цигари. Дрога още нямаше по онова време, може би най-алтернативните са докопвали малко трева от време на време, обаче ние в математическата гимназия винаги сме били по-задръстени и наблягахме най-вече на бирата. Но и без забранени субстанции настроението по бригадите винаги беше страхотно, постоянно се случваха куп забавни истории и ако някой клетник не успееше да дойде, винаги съжаляваше, че е пропуснал големия купон.
Тук е мястото да поясня, че по онова време не бях благопристойна матрона с четири деца и строг морал, а вироглава и малко високомерна десетокласничка, от онзи тип, който сега наричат популярни момичета. Момчетата ме харесваха, но мъничко се плашеха от мен, най-вече от цапнатата ми уста. Имаше в нашия клас един Иван, който може да се каже, че беше неформалният лидер на момчетата. Адски ме дразнеше, защото не ми вървеше по гайдата, макар че видимо ме харесваше. Държеше се ужасно надуто, винаги с една хитра усмивка на ъгълчето на устата, винаги готов да ме „затапи“.
Но на една от гореспоменатите бригади, точно преди началото на 10 клас, в една прекрасна вечер с три приятелки се носехме към селската дискотека в мрака, дълго след като учителката ни беше пратила по стаите. И кого да видим насреща – пет момчета от нашия клас мъкнат Иван, безобразно пиян, към стаята му. Всички се хилеха, неговата физиономия беше разкривена, ризата му раздърпана, а те буквално го влачеха по улицата. Никога не го бях виждала в такава форма, тотално не на себе си, мръсен, нещастен и объркан. Тръгнахме с тях да видим какво става, а те го захвърлиха в стаята му и продължиха купона в съседната. Момичетата отидоха при тях, и аз се канех да се присъединя, когато забелязах, че на Иван му е лошо и повръща. Тогава не ми хрумна, че има реална опасност за него, но като го знаех какъв е чистник и фукльо, сви ми се сърцето. И така, цяла нощ Мими, хубавицата от В клас, прекара в бърсане на лиги и повърня от най-проклетия си съученик, докато в съседната стая всички останали се забавляваха. Някъде след малките часове положението се успокои, Иван най-после заспа дълбоко, изхвърлих и последния леген с мръсотии, обърсах му грижливо устата, тениската вече му я бях сменила (да, и това се сетих), загасих лампата и тихичко се прибрах да поспя малко, че на другия ден бригадата продължава и ни чакаха нови купища щайги с ябълки за белене. Бях сигурна, че Иван ще ми е адски благодарен и дори обмислях точно как да се държа, за да не вземе да си помисли, че случайно съм си паднала по него.
На другия ден Иван не помнеше нищичко. Дори едно “благодаря” не чух. Естествено, разказах му цялата история, а той обяви, че си измислям, и окото не му трепна. В онзи ден за свое огромно изумление осъзнах, че съм влюбена в него. Точно преди училище се тръшнах от варицела и когато оздравях, бяха минали цели две седмици и интересите в училище се бяха преразпределили. Появих се и забелязах, че Иван вместо да ме отрази незабавно, виси пред кабинета по биология и си говори твърде задълбочено с дългокраката Петя. Без да му мисля, отидох и застанах пред него, наклоних леко глава и му хвърлих един от онези коси погледи.
– Иване, само да ти кажа, че АЗ вече съм тук.
Повече не му трябваше. Захапа ме здраво и от тогава, вече 30 години и повече, не ме е пускал. Не се е и напивал също, да се знае.
4. Как се отказах от мечтата си
Години по-късно, вече дипломиран филолог, омъжена и майка на едно сладко 3-годишно хлапе, станах учителка по английски в същата тази математическа гимназия. Беше ми мечта да съм учител, давах частни уроци вече 8 години и си обожавах работата. Не си бях представяла дори, че мога да поискам нещо различно. Учителската професия обаче се оказа много различна от частните уроци. Може би започнах с твърде идеализирани представи, но още по средата на първата година вече ме гризяха съмнения. Повратният момент дойде в един час на класа (да, бях и класен ръководител), когато обсъждахме професионалната реализация и мечтите на учениците. И един от тях се изправи и ме попита точно с тези думи:
- Госпожо, вие сте толкова интелигентна жена. Как така сте станали учителка?
Успях да смотолевя нещо, но думите му се загнездиха в мен и отприщиха въпроси, които дотогава бях потискала. Това ли искам всъщност? Да съм част от система, която не ме оценява, не ме възнаграждава и не ме развива? Да преследвам мечта, която се е оказала съвсем различна от реалността? И до ден днешен си мисля, че хората, които остават да преподават, въпреки че са могли да си намерят много по-добра реализация, са истински герои. Аз не съм от тях. Скоро след това кандидатствах за работа като филмов преводач, одобриха ме и заминахме за София цялото семейство. Обидните думи на един малък провокатор бяха капката, която преля чашата на негодуванието ми. Благодарна съм му.
5. Как сбъднах това, за което не съм мечтала
20 години по-късно една успешна филмова преводачка, майка на 4 деца и щастлива съпруга, обсъждаше с най-големия си син новото му умение да прави сайтове.
- Мамо, дай да ти направя един блог - ми каза той. - Виж колко народ те чете във Фейсбук. Пиши ги някъде тези истории.
Така се роди сайтът ми “Мама Нинджа”. Името измисли друг от синовете ми - художникът, който ме рисува като нинджа в комиксите си.
- Та аз дори не съм спортна натура, защо пък нинджа?
- Защото си тиха, бърза и можеш всичко - каза той.
Беше прав. Оказа се, че мога и неща, за които не съм мечтала. Да пиша, да откривам таланти, да издавам книги. И кой знае още какво - времето ще покаже. И кръстопътните дни, които ми предстоят.
