Днес Кенет Брана е може би известен като режисьор на комиксовия "Тор" и елегантния черно-бял мемоар "Белфаст" (а напоследък и като Нилс Бор в "Опенхаймер"), но някои си спомняме упоритите му експерименти върху Шекспир от края на миналия век. Те отдавна приключиха, но не и меракът на ирландския актьор, сценарист и режисьор да интерпретира класици върху големия екран - тъй както ги разбира и умее. Постоянството му да създаде своя "Агата Кристи вселена" във време, когато мистерията изглеждаше изчезващ жанр в киното, дава своите плодове. Макар и различно успешни естетически, неговите "Убийство в Ориент експрес" и "Смърт край Нил" се оказаха финансово жизнени - и какво от това, че критиката негодува, сравнявайки ги с предишни прочити от 70-те? Какво от това, че режисьори като Райън Джонсън ("Вади ножовете") намериха вдъхновение в старите кримки, създавайки свои модерни сюжети и герои по калъпа на Еркюл Поаро, и привличайки с тях интереса на младата публика?
"Призраци във Венеция" е третата адаптация на Брана по роман на Агата Кристи и най-добрата дотук. Също и най-отдалечената от оригинала: той всъщност се казва "Празникът на Вси светии", действието се развива не във венецианската лагуна, а в малко английско селце, и това, което тук е китайската гледачка-медиум, изиграна от актуалната носителка на "Оскар" Мишел Йео, в романа е 13-годишно дете. Кенет Брана се развихря в доизмислянето на сюжета и героите, създадени от класичката на криминалния жанр почти в края на живота и кариерата й. "Празникът на Вси светии" излиза през 1969 г., когато лейди Агата е на 78 години и ще напише още само шест романа, от които едва два с Еркюл Поаро.
Решението да премести действието във Венеция може да изглежда като туроператорски трик - палацо тук, гондола там - но градът на каналите е не просто привлекателен герой, а пълноправен персонаж в този най-мрачен и наситен с готическа атмосфера сред Кристи-филмите на Брана. Уморен от суетата и жизнения си опит, Поаро се е оттеглил в пенсия. Годината е 1947 г., Венеция е най-бляскавият град в света, а той приема само градския сладкар с нова порция лакомства. Неохотно прочутият детектив се оказва сред гостите на спиритичен сеанс в разпадащ се, обитаван от духове дворец. Еркюл е твърдо решен да изобличи измамниците, настоявайки с рационалния си ум, че духове и контакти с отвъдното не съществуват. Само че един от присъстващите е убит, а мракът над останалите се сгъстява с напредването на нощта. Над героите тегнат и травмите на току-що приключилата Втора световна война.
Сюжетната рамка е класическа: имаме затворено пространство с група добре облечени хора в него и труп. Имаме детектив, чиято работа е да открие кой е убиецът. Всеки се страхува, че може да е следващата жертва. Това накратко е фабулата на повечето от 75-те романа и 14 сборника с разкази, написани от Агата Кристи. Само че в "Призраци във Венеция" усещаме и полъх от Едгар Алън По. Негово томче държи и чете вундеркиндът, попаднал сред това необичайно нощно сборище. Свръхестественото съпътства дедукцията, лудостта - здравия разум.
Типично за Кенет Брана е да изшлайфа формата до съвършенство: декорите, костюмите, прическите, цялостната ретро атмосфера. Той работи с дългогодишния си оператор Харис Замбарлукос, използвайки необичайни ракурси на камерата ("холандски ъгъл") и минимум осветление. Но този път за похвала е и работата с актьорите. Ако преди режисьорът се задоволяваше да хвърли на екрана актьорско съзвездие, разчитайки предимно на славата му, а в изобразяването на неговия персонаж Поаро основен художествен похват бяха мустаците, то "Призраци във Венеция" е твърде сносно изигран филм. Като застаряващия Еркюл Поаро Брана поднася едно много по-обрано, много по-малко театрално и бутафорно изпълнение.
Тина Фей, Кейли Райли и Мишел Йео са интересно дамско трио, а Джейми Дорнан и Джуд Хил повтарят ролите на баща и син от "Белфаст", но в драматично различен контекст. Въпреки че развръзката изглежда претупана (не без заслугите на своеволията, които Брана си е позволил спрямо оригиналния текст), "Призраци във Венеция" - за разлика от своите предшественици - не е филм, който прикрива недостатъците си със сценографска пищност. Той е точно това, за което се представя - история за мрак и злодеяния, с която чувстваш облекчение в мига, в който от киното светнат лампите.
YouTube
