Когато баща ми е бил на 18 години, е гледал Гунди на стадиона заедно с още десетки хиляди. Когато аз бях на 18, всички гледахме среднощ по телевизията мачовете от знаменитото американско лято. Когато дъщеря ми наближава тази възраст, футболните фенове свързват този спорт единствено с международните звезди и турнири, не и с нещо българско. Но това не е текст на тема имаме ли футбол и защо нямаме. А за това можем ли да имаме българско кино – такова, което привлича хиляди в киносалоните; което вълнува публиката независимо от нейния пол, възраст, ценз и спортни пристрастия; за което всички говорят, и то не за да го да го "нахейтят" в социалните мрежи.
Ден след най-голямата премиера на филм у нас, пред 8000 души в спортната зала "Арена Армеец" (наричам я с популярното ѝ име, макар че тя междувременно смени още 2-3) – и, сигурна съм, още дълго напред във времето – всички говорят за "Гунди". Филмът вече отбеляза своеобразни рекорди - например най-високия бюджет за българска продукция след 1989 г.: цели 4 милиона, по-голямата част от които са частно финансиране (проектът не успя да премине цедката за сценарии в НФЦ, спечели само субсидия за разпространение). На екрана това си личи по един хубав начин. Няма нищета и самодейност в декорите, костюмите, камерите, осветлението. Даже се забелязва известен "холивудски" размах в хореографията и заснемането на спортните сцени.
"Гунди - легенда за любовта" е създаден с изцяло комерсиална цел и насочен към най-широка публика. Не се бори за фестивално признание и няма високи артистични претенции. При все това постига няколко важни неща. На първо място, в цялата му достъпност няма пошлост. На второ - макар че в образа на героя и повествованието не липсват патриотични подбуди, "Гунди" успява да финтира така наболялата в обществото ни патриотарщина и пишман българщина. Отново в идеологически план, филмът внимателно се заявява от правилната страна на историята - в него отсъстват соцносталгия и сантимент към епохата, която е показана с цялата си нетърпимост към таланта, към човека, към всичко, което стърчи над посредствеността.
И трето, но не последно - Георги Аспарухов е всеизвестен и обичан герой от нашата най-нова история. Един биографичен опит би могъл да катастрофира много лесно в прочита, в лошия вкус, в патетиката, в ниския професионален стандарт - така както се случи с Левски и Ботев при един и същ злощастен кинаджия. Разбира се, не сравнявам Левски с "Левски", но "Гунди – Легенда за любовта" не е филм само за левскари, нито само за футболни фенове или за хора, които помнят неговия протагонист. "Гунди" е за всички и касовият му успех ще бъде заслужен. Режисьорът Димитър Димитров ("Събирач на трупове", "Откраднат живот") успява да натисне верните копчета, така че да предизвика емоционален отзвук у зрителя - да го просълзи и разсмее, да го накара да страда, ликува и съпреживява с героите.
Високият бюджет нямаше да струва нищо, ако филмът не разполагаше с добре изграден сценарий. Емил Бонев - театрален актьор, драматург и сценарист, е подписал съмнителни екранни заглавия като "Прогноза", "Семейство Шумкови", "Без цици няма рай" и "Засукан свят". В случая си имаме работа с това, което отвъд океана наричат passion project – текст, създаден със страст и дългогодишни (над 7 г.) усилия. С усърдна изследователска работа, многобройни разговори с живите близки и съвременници, с неизменното съдействие на главния женски персонаж, 80-годишната днес съпруга на Гунди Величка Маркова – Лита.
Не се изисква особено усилие да забележиш, че "Гунди" е проект, в който е вложена любов. Макар работното му заглавие да е било "Легенда за свободата", най-важна тук е любовта. Историята на легендарния футболист не е разказана само през спортните терени, съблекалните и победите, макар кадрите на зеления килим да са заснети ефектно. Целият сюжет минава през погледа на Лита, момиче от привилегировано семейство, и отношенията й с момчето от скромен произход, което се превръща във всенароден идол. Топпопадение е дебютантката Александра Свиленова, още студентка в НАТФИЗ в класа на Ивайло Христов, която встъпва в нейната роля. Има нещо ретро, нещо много деликатно въздействащо в нейното излъчване, което пасва прекрасно на аурата на историята и времето.
Малко по-възрастният Павел Иванов – един от последните възпитаници на Стефан Данаилов, вече утвърден с роли в Народния театър, сериалите "Татковци" и "Дяволското гърло 2", впечатлява в ролята на Гунди най-вече с физическата си подготовка – но и с изумителната физиономична прилика. Младият тандем изнася героично филма на раменете си, подкрепен от опитни актьори като Параскева Джукелова, Биляна Петринска, Пенко Господинов, Стоян Радев. Дори президентската дъщеря Дарина Радева е сладка в епизодите си. Димитър Маринов, "Митко Оскара", поолеква в ролята на Аспарухов-баща. Но пък Владимир Люцканов, бате Влади за зрителите от моето поколение, е величествен в ролята на абсолютното зло генерал Крумов – образ, изграден не без намигване към злодея от "Дюн" Владимир Харконен.
Филмът не е лишен от недостатъци. Въпреки че жанрово "Гунди" преминава през романтична комедия и спортна драма, за да завърши като гръцка трагедия, всъщност е агиография с доста схематични образи. Този Гунди е супергерой, светец, мъченик. Разказът работи по-добре в първата половина, когато се движи от любовната искра и спортния възход, и по-мъчно във втората, когато опитва да реконструира не съвсем ясните отношения на футболната звезда с властовата машина. Самият Емил Бонев признава, че документи за натиска на ДС върху Гунди не съществуват. Сценарият е изграден върху спомени на Лита и останалите очевидци, доукрасени художествено.
В диалога има приятен хумор, но и анахронизми, на места бодат очите клишета и вицове за соца като в тв реклама. Откриващата сцена е поразително скована (бих казала, типично за българското кино) и несъответстваща на по-нататъшното темпо и настроение. Някои хиперболи в изображението предизвикват умилителна усмивка. Лош привкус оставя фактът, че основен спонсор на "Гунди – Легенда за любовта" е компания за онлайн хазарт. Изглежда не само спортът, но и изкуството у нас няма скоро да се отърсят от това позорно влияние. Не липсва и продуктово позициониране на лимонови резанки.
"Гунди" е много дълъг, 2 ч. 46 минути – повече от един футболен мач с продължения и дузпи. Но се гледа леко и неусетно, преходите в тоналността са плавни, цветовете, камерата на Борис Славков и звукът (!) са отлични. Също както музиката на Георги Стрезов и монтажът на Виктория Радославова.
Продуценти са Иван и Андрей, които с този филм зрелищно си купуват индулгенция за всички тв формати със спорен вкус, които са продуцирали през годините. "Гунди" е стъпало, което българското кино имаше нужда да прескочи. На ход е публиката.
YouTube"Гунди – легенда за любовта" е по екраните в цялата страна от 18 октомври. Утре, 11 октомври, е тържествената пловдивска премиера в зала "Сила", а в събота – в НХК, Бургас.
