Казвал съм го неведнъж: обществено-политическата сфера и интимният живот имат нещо общо - в тях се случва винаги непредсказуемото, неочакваното, парадоксалното, че и абсурдното. Така непредсказуемо, неочаквано, парадоксално, че и абсурдно се оказа и поведението на националната ни хуманитарна интелигенция през последните три десетилетия. Окрилена от реформаторския порив на Горбачов, през втората половина на 80-те години тъкмо тази интелигенция подготви почвата за декомунизацията на страната ни. Още под суровата сянка на живковизма през много рискове и премеждия т.нар. художественотворческа интелигенция започна тихомълком, почти подмолно да разгражда старите и да полага новите основи. И когато комунизмът бе пометен (поне ведомствено) от лицето на земята, а на негово място възтържествува (отново поне ведомствено) така горещо мечтаната демокрация, всички онези родни поети и писатели, художници, критици и творци на перото, на тона, на сцената и на палитрата изведнъж се видяха в небрано лозе. Вместо да бъдат подобаващо възнаградени от новите ни държавници за изстраданите по каменистия път от робството към свободата рискове и усилията, интелектуалците ни изневиделица се почувстваха 

изиграни, изтъргувани, измамени и дискриминирани 

от настъпилите събития. Съчувствам им, но се опитвам и да разбера доколко е основателно и доколко неоснователно е изживяното и изживявано и до днес огорчение, доколко справедливо е нарастващото им социално възмущение.
Тази равносметка е колкото трудна, толкова и необходима - без нея не би могла да бъде осъзната нито ролята на хората от писателското съсловие, нито природата на демокрацията. Погледната отвътре, картинката ще се окаже доста жалка. Ако питате мен, през последните години на тоталитарния режим литераторите ни воюваха ентусиазирано, без обаче да знаят срещу какво точно и за какво точно воюват. Подозирам, че ако знаеха, нямаше да тръгнат на тази нелека битка. Като всички нормални хора и дори повече от тях, творците на перото ненавиждаха ограниченията, на които бяха подложени. В искреността на тази ненавист съмнение няма, но както знаем от майката история, не всеки, който ненавижда веригите си, е свободен човек - ти можеш да ненавиждаш една диктатура в името не на свободата, а на друга диктатура. Освен интуитивната ненавист към оковите, за да станеш наистина свободен, е необходимо и гражданско себесъзнание, което на нашего брата явно не достигаше. Благодарение на полувековното господство на идеологическата цензура творците ни не познаваха Запада, не знаеха, не подозираха дори, че в една стомилионна Германия, да речем, има само стотина професионални романисти, които могат да си позволят лукса да се препитават единствено от художествените си сюжети - всички останали автори се трудят ежедневно я като журналисти, я като редактори, я като издатели, я като преподаватели по училища и факултети, я като редови работници. Докато в една ведомствена, в една недемократична държава като НР България нещата стояха по-различно - поради доктринерския характер на структурите и поради нелегитимността на упражняваната в тоталитарни условия държавна власт господстващата политическа класа изпитва неутолим глад от апологети на доктрината. Които да я легитимират някак си под маската на литературата. Това се налагаше, защото в едно блокирано от деспотизма общество гражданска легитимация бе немислима - 

една гражданска легитимация предполага демократични избори, 

а демократични избори са възможни само в демократична среда. Така по централизиран, по командно-административен път художествената литература беше натоварена свише със задачи, несъвместими с нейната природа. В хода на тази гигантска манипулация комунистическата държава издържаше в качеството на словесни пиари хиляди писатели, поети и критици, огромната част от които се превърнаха в истински рентиери на режима, паразитирайки тихомълком върху гърба на цял един народ. Онова, което изглеждаше отвън като грижа на обществото за интелектуалците, бе всъщност крещящо социално неравноправие. Днес и мен ме боли, като гледам как един доскоро тачен поет си изкарва хляба като нощен пазач. Колкото и печално да е това обстоятелство обаче, то подсказва един съществен въпрос: Дали поетът работи като нощен пазач, или нощният пазач си разнообразява битието, пописвайки стихчета? Или, казано на марксически език, кое е първично и кое - вторично? И колко национална култура може да си позволи една национална икономика? 
Въпреки духовната нищета, в която тънем, за мене днешното състояние е несъмнено за предпочитане пред доскорошното минало, в което литераторите ни се къпеха във ведомствени привилегии, но не бяха господари на себе си, сключили бяха фаустовския пакт с дявола, продали бяха перото си на политическата конюнктура. Тази позорна сделка се превърна в техен морален банкрут. Има със сигурност безкористни граждани, тук-там, изрядко, съвсем, съвсем изрядко като светците между хората се срещат и безкористни държавници. Безкористни държави обаче няма - дори само като изключение. Всевластието на държавата е заявка за безправие - една държава, която е в състояние всичко да ти даде, е в състояние и всичко да ти отнеме. Включително и най-скъпото, с което един творец разполага: авторското кредо.

Ако държавата бе като брата на Георги Марков - Никола, 

- всеки творец би могъл с лека ръка и с чиста съвест да приеме щедростта й. В едно от многото си писма до мен (всички писани в изгнаническите му години) Георги споделя: "Пиша усилено, живея в Болоня при брат си и съм изцяло на негова издръжка - както доскоро бях на издръжка на българската държава. За разлика от държавата обаче, брат ми не иска от мен да му се отплащам за издръжката, като го възпявам в сюжетите си." Ето, значи, къде е скритата, същностната разлика между братството и държавността, ето каква е сериозната, съдбовната грешка, която българският писател унаследи с готовност от тоталитарния режим и с готовност пренесе в лоното на демокрацията: бърка користното ведомствено благоразположение с безкористната роднинска любов. Подобни социални практики са възможни само в патерналистични, етатически общества, в които държавата е набъбнала така, че се е изродила до свръхдържава, която мачка хората като гниди и доминира пълновластно и над политиката, и над културата, и над икономиката, и над всяка личност. 
(Това е част от статията "Творци, лакеи и характери", написана от Д. Бочев за "Сега". Продължението следва.)