СВЕЖЕН МЛАДЕНОВ обича да повтаря, че е расъл в гората: това не е неговият начин да каже, че е див и щастлив – става дума за Северния парк на София, който в буйното му детство е почти девствен лес. Там невръстният авантюрист неведнъж е падал от клоните на някое дърво в опит да се докаже като смелчага; решението му да кандидатства за актьор в НАТФИЗ години по-късно обаче не е скок в тъмното. Още в началото на кариерата му в театър „Възраждане“ пускат шегата, че приема да играе само главни роли. Той твърди, че не е вярно, но те му се „лепят“ и днес това е видно в CV-то му: там са от поп Кръстьо до Фреди Меркюри, от Вуйчо Ваньо до кръчмаря Рене от Съпротивата… Скоро в изцяло мъжката шекспирова компания на режисьорката Лилия Абаджиева Свежен ще е Леонт, кралят на Сицилия, в „Зимна приказка“. А догодина, когато по екраните излезе филмът на Иван Владимиров „Чума“, ще гледаме Младенов като един от знаковите герои на Йовков.
Как започнах да заеквам
Първият ми опит в киното беше на невръстната възраст от 9 години. Имахме домашна видеокамера с 8-милиметрова лента. Брат ми, който е със 7 години по-голям от мен, беше измислил сюжет за индиански филм: как индианци убиват бледоликия баща (нашия), детето (аз) остава само, но един странстващ индианец (той) открива момчето и го прибира да се грижи за него. Снимахме на едни много яки скали до селото на баща ми Жеглица как той е хвърлен от тях, от главата му тече кръв (филмът беше цветен), а аз стоя до него. Спомням си ясно кадъра: камерата тръгва от баща ми, спира се на мен, стига до брат ми горе на скалите, той скача надолу и ме взима със себе си. И следващия кадър: на билото е запалил огън, покрил ме е с одеяло и ми показва с ръка широтите на земята, в която той ловува…
Изобщо, хубави спомени имам от селата си – аз имах две села, на майка ми и на баща ми, Брусарци и Жеглица. През летните ваканции изкарвах почти по три месеца там. Веднъж, пак бяхме в Жеглица, чух как брат ми казва тайно на сестра ми: „Задръж го малко долу, аз ще се кача горе да измисля нещо“. Къщата ни беше на два етажа с външни стълби. Тръгнахме след малко със сестра ми нагоре по стълбите и изведнъж гледам как вратата на втория етаж се отваря и оттам много бързо излиза едно дребно гърбаво човече с дълъг шлифер, бомбе и очилца. Аз нададох вой, то се уплаши, махна очилцата и взе да ме успокоява: „Аз съм, аз съм, Свежи, аз съм…“. А аз – тът, тът, тът – започнах да заеквам. Брат ми много се притесни тогава, че ще остана така завинаги, но за няколко минути ми мина.
Усмивката, с която влязох в НАТФИЗ
Сестра ми, с 6 години по-голяма от мен, винаги беше „злочестият“ – като ни се случеше нещо, все тя го отнасяше. Например, когато си счупих ръката една зима като карах миниски. Северният парк в кв. „Свобода“ беше точно срещу блока ни. Там имаше хълмове с басейн около тях – естествено, празен. Ние се пускахме по хълмовете и скачахме в рова. При един такъв скок паднах на ръката си и я счупих. Прибирам се вкъщи – сестра ми там. Взима ме, кара ме към „Пирогов“ – няма баща, няма майка, сестра ми е вечният потърпевш. И когато си счупих предните зъби, беше по същия начин. Бях в 5-и клас, в училище се качвах по стълбите с ръце в джобовете, но едно стъпало не можах да го взема: политнах напред и директно се забих в ръба на другото стъпало с предните два зъба. Счупих ги наполовина. Прибирам се вкъщи и кой вкъщи – сестра ми, разбира се. И хукваме на зъболекар. Тогава ми махнаха нервите, изградиха ми зъбите, но понеже ги бях счупил много дълбоко, те останаха по-малки от другите. Чак след 1-ви курс в НАТФИЗ си ги оправих, сложих коронки, а преди това бяха леко пожълтели и имах „прекрасна“ усмивка. Но с тая усмивка ме приеха в Академията…
С брат ми Александър и сестра ми Любина и до днес сме в страхотни отношения, макар че не се виждаме много често. Всеки си има семейство, деца: сестра ми отдавна е омъжена в Италия, а брат ми си е тук, музикант е, ходи навсякъде с китарата, записва песни, но си изкарва хляба с друга професия. Той между другото е суперартистичен, даже е кандидатствал в НАТФИЗ, ама си изпуснал реда за изпита – бил гладен, отишъл за банички и после не го допуснали, така ми е разказвал…
… И Мастъра каза: От теб май ще стане нещо
Завършил съм НАТФИЗ в класа на проф. Стефан Данаилов. Третият кръг на кандидатстудентските изпити в нашия случай беше концерт: той така обичаше да прави – в първите два кръга си избира, когото си избира, а третият беше с публика при пълна зала. Всеки представя някакъв материал, какъвто той му посочи, след като е видял материалите предварително. Понеже свирех на саксофон, мен ме сложи да открия концерта със саксофона заедно с едно момче, с което после се оказахме в един клас – Дани Ангелов, което пък свиреше на барабани, но тогава си беше взел тарамбуката. После представих и един танц. След време се бях запознал с някакви момичета от балет „Арабеск“, които бяха гледали концерта и признаха, че много са ми се били смели на нелепия танц, но какво да се прави… Спомням си, че накрая, когато вече публиката си беше отишла, Стефан Данаилов ни събра и ни каза: „Много сте готини. Щом сте стигнали дотука, не се отказвайте. Въпросът е, че аз няма как да взема всичките – само някои от вас ще продължат с мене. Но с тия, които продължат, веднага ще отидем в Пловдив – там Сашо Морфов ще прави „Декамерон“ и вие ще сте част от този спектакъл“. Аз си седях в един от ъглите, гледах го и в тоя момент си помислих: какъв кеф ще е и аз да съм от тия, които ще бъдат избрани и ще отидат… Някак си го помечтах… И два дни след това един от неговите бивши студенти ме намери: „Ти си част от класа, заминаваме еди кога си…“. Като се върнахме от Пловдив, всичките му нови студенти бяхме изпуснали срока за записване, но той се погрижи да ни запишат.
Някъде до края на 2-ри курс аз не се развивах особено добре. Първият ми пробив беше при Иван Налбантов с монолога по сценична реч. Той много ми крещя, много ме тормози – беше страстен човек и силно държеше на това, което прави. Аз, слава Богу, никога не приемам такива упреци лично, а като нещо, с което трябва да се преборя. Опитвах, опитвах, опитвах и накрая пък взе, че се получи. След толкова усилия и труд той успя да ме накара да извадя от себе си онова, което искаше. На изпита остави монолога ми последен като най-добрия. Оттам нататък някак си ми потръгнаха нещата. Когато ни говореше в края на учебната година, Мастъра, като стигна до мене, каза: „Абе от тебе май ще стане актьор…“. Аз никога не съм бил фамилиарно близък с него, но винаги съм усещал… не точно подкрепа, а по-скоро любов. Той си обичаше всеки един от нас.
Шизофренията на поп Кръстьо
Ярък спомен ми е процесът на работа по спектакъла „Великденско вино“ в театър „Възраждане“. Много се уплаших в началото, като ми го предложи режисьорката Весела Василева, защото бях гледал Велко Кънев в Народния и знаех какъв образ е направил той. Стреснах се: сега как да стигам Велко Кънев?! Къде съм аз, къде е той… Но пък самата Весела успя по някакъв начин да ме провокира, поведе към съвсем друг прочит целия текст. Дори авторът на пиесата Константин Илиев, като гледа полуготовото представление, каза, че това е прочит, какъвто досега не е виждал, самият той някак си го одобри… Процесът беше много жив и поучителен за мен. След опита си с „Великденско вино“ в ролите търся винаги по-различната гледна точка: не директно да отида до целта, а да мога и по друг начин да стигна до нея, като се опитвам да запазя смисъла, който авторът е вложил…
На второ или трето представление ми се случи нещо странно. В началото на пиесата текстът е така подреден, че можеш лесно да се объркаш кое пред кое се казва. Та излизам аз на сцената и започвам да се чудя: тая реплика тука ли беше, това казах ли го, не го ли казах, взеха да стават едни блокажи в главата ми. Това бе първият път, в който се почувствах абсолютно луд човек. Получи се грандиозна шизофрения в мозъка ми. Какво беше? Не мога да си спомня! В същото време продължавам да изговарям някакъв текст. В същото време си казвам: какво правя на сцената, не мога ли просто да стана, да изляза и да вляза пак? Не мога ли да се извиня, че ще почна отново? В същото време знам, че това не мога да го направя. Викам си: не, аз не съм нормален, това не е истина. Няколко гласа в главата ти говорят различни неща, а ти се опитваш да продължиш, нямам думи просто каква обърквация настава. И то, като е моноспектакъл, няма кой да ти помогне, да те „върне“. Всъщност имах партньор, но героят му е ням, той не може да говори, да ми подскаже. Наистина ми се искаше да си тръгна… След такива преживявания се питам: защо се занимавам с тая професия, от какъв зор сега ще умирам на сцената?! Но пък си давам сметка, че именно заради това го правя, точно заради такива моменти, в които сърцето ти ще изхвръкне и си на ръба…
Не си ли яздила камила?
Покрай филма „Чума“, който завършихме през юли, разбрах колко трудно се оказва снимането с животни – коне, камили и т.н. Те са своенравни същества, със своя чувствителност, характер и всичко останало. Конят трябва да те познава и да е уверен в тебе, иначе той самият става неуверен и започва да прави каквото си иска. Ходихме специално на сериозни курсове при Данчо Змея – всички така го знаят на хиподрума „Славия“. Кафявият кон Еридан беше по-спокойният в базата, бялата кобила Капитолия беше по-капризна. Но като отидохме на терен, в гората, изведнъж Еридан стана по-нервен, а тя се поуспокои. На моя екранен син Йоно – Матей (младият актьор Матей Мичев) се падна Еридан, който постоянно му погаждаше номера и го въртеше насам-натам. Все се шегувахме, че явно той нещо им прави на животните и те, като го видят, полудяват. Идва моментът да яздим камили. Качваме се и какво се случва – неговата камила започва неистово да се мъчи да го свали от седлото, да плюе, да хвърля едни зелени плюнки, да се опитва да го захапе за крака… Беше голям смях: аз отпред се движа с моята суперспокойно, а той отзад се бори на живот и смърт с неговата, която върви на зигзаг. Какво беше станало: бяха сложили на камилата конско седло. А по принцип за тях се поръчваха специални по размер за конкретната камила. Така че седлото й беше неудобно и Матей като се качеше, й причиняваше болка. После смениха седлото и вече не я болеше, обаче камилите имат много силна памет и винаги, щом той се приближеше, камилата му започваше да плюе и да създава проблеми. На места във филма може и да си проличи. Но в крайна сметка нямаше инциденти, нямаше наранени – всички животни са добре, хората също. Въпрос на време е да видим крайния резултат.
