Медия без
политическа реклама

5 истории на писателя Костадин Костадинов

Между радомирската боза и пийването с Жоржи Амаду се вместват лакърдии отблизо и далеч

21 Окт. 2022
Личен албум
Костадин Костадинов

Костадин Костадинов е роден на 14 ноември 1960 г. в Радомир. Завършва българска филология в СУ „Кл. Охридски“, а после няколко години работи като журналист във вестниците „Студентска трибуна“ и „Екогласност“.

През 1990 г. става основател и съсобственик на Издателска къща „Пан“ – едно от първите частни издателства у нас. Оттогава се посвещава на детската книга. Написва десетки образователни и научнопопулярни заглавия.

По негови сценарии са снимани два игрални филма: „Резерват за розови пеликани" (2003) и „Легенда за белия глиган“ (2004). Костадинов прави своя литературен дебют през 1991 г. с книгата „Резерват за розови пеликани“. Втората му белетристична книга – сборник разкази и повести, излиза четвърт век по-късно и е озаглавена „Заливът на Ифигения“ (2016), а от май тази година на книжния пазар е романът му „Ловецът на пеперуди“.

 

 

  1. Радомирска боза

Роден съм през 1960 г. в Радомир, или както мнозина го наричаха навремето - Бузенбург. Там премина детството ми. Емблема на града беше бозата. Популярна легенда гласеше, че дясната ръка на всички радомирци е по-дълга от лявата – заради генетично удължаване, причинено от носенето на гюма с боза. Навред из България, щом научеха, че съм от Радомир, отсичаха:

- Я изпъни напред ръце!

Аз ги изпъвах, като давах предимство на дясната, защото легендите трябва да се почитат.

Когато бях дете, бозата в Радомир се произвеждаше по следната традиционна рецепта: брашно от просо се изпича, вари се 3 часа в казан, после получената каша се излива в огромно корито от черна мура, наречено текне. Заквасва се вечерта, а на сутринта е готова за разреждане и наливане в гюмове. Бозата се подслаждаше със захар, която предизвиква алкохолна ферментация. (Днешната боза е менте, защото се прави с Е-та подсладители, които може да причинят онкологични заболявания.)

Всеки понеделник, рано сутрин, в кварталната ни сладкарница докарваха гюм с боза. Ние децата бяхме длъжни да изпиваме от нея по няколко чаши на ден, защото водата в Радомир е варовита и опасна за бъбреците. През седмицата бозата постепенно и магически променяше вкуса си – в понеделник беше сладка, в четвъртък я определяхме като резлива, а в неделя направо си ставаше кисела. Аз предпочитах резливата, но и киселата ми допадаше.

Тук се сещам за един приятел, който живее в квартал Уест Дупница в Чикаго. Той разправяше, че един нашенец започнал да вари истинска боза със захар в Америка. Бизнесът му потръгнал, но друг българин го натопил пред властите, че произвежда алкохолна напитка. Дошли органите, замерили питието и вярно – то се оказало с алкохолно съдържание. Последвал тъжен фалит.

През шейсетте години ние, децата от Радомир, живеехме щастливо, особено през последните дни на седмицата, когато бозата киселееше приятно. Имам един-единствен травматичен спомен от детството. Веднъж на калдъръма пред църквата ме подгони петел. Хукнах да бягам, ама паднах и той ме накълва. Сигурно това се е случило в понеделник. Ако беше станало в неделя или поне в събота, съм щял да наритам тъпия петел.

 

  1. Езерото на пеликаните

През лятото на 2003 година приятели кинаджии се заеха да правят игрален филм по първата ми книга „Резерват за розови пеликани“ и ме поканиха да навестя снимачната площадка край Силистра.

- Не че ще има някаква полза от тебе тука – казаха, - но заслужаваш да видиш как измишльотините ти се въплъщават в живи образи.

Съгласих се да отида и си прекарах чудесно. Докато екипът снимаше разни сцени на брега на езерото Сребърна, аз ловях рибки от гьола в компанията на две местни баби, които работеха с по две въдици на плувка и твърдяха, че така си осигуряват прехраната. Наистина, добре кълвеше, предимно костур.

Всяка вечер засядахме на маса с кайсиева ракия и дворни домати в приятната компания на изпълнителите на главните роли във филма – Иван Джамбазов, Кръстьо Лафазанов, Теодор Елмазов, Деси Тенекеджиева и др. Тогава разбрах, че смешките на актьорите на маса са по-смешни от смешките на актьорите на сцена. Направо се задушавах от кикот.

Един ден, към обед, след като бях изтрезнял с няколко бири, зарязах въдиците си и се оттеглих на сянка, защото слънцето безмилостно прижуряше. И докато бършех потта си, се загледах трезво в работата на кинаджиите и осъзнах, че се върши нещо нередно. Отидох при режисьора Ивайло Джамбазов и му казах:

- Джамби, действието на филма се развива в началото на април. Актьорите трябва да бъдат облечени с якета.

- Ти луд ли си! – подвикна той. – Нали ще пукнат в тая жега! Понякога и през април има слънчеви дни.

- Добре – рекох. – А защо снимате онези пеликанчета, които се учат да хвърчат?

- Защото са красиви – отвърна Джамби.

- По сценарий – просъсках аз, - героите идват в езерото, за да откраднат яйцата на пеликаните и да ги изядат. А точно тия пеликанчета са били вътре в яйцата през месец април.

- Вярно, бе – плесна се по челото след кратък размисъл режисьорът. – Ще се наложи да преснимаме малко.

Така доказах, че има полза от сценариста на снимачната площадка. А и за сценариста има полза, особено ако костурът кълве.

 

3. На маса с Жоржи Амаду

През 1986 година работех като журналист и ми заръчаха да направя интервю с кубинския художник Кармело Гонзалес, който по онова време беше дошъл в България да изрисува стенопис в една зала на ул. „Ангел Кънчев“. Срещнах се с кубинеца, говорихме си дълго (на руски) и интервюто се получи.

Само ще вметна, че макар да е последовател на соцреализма от направлението на Диего Ривера, Кармело Гонзалес и до днес се радва на световна популярност.

С него отново се видяхме месец след първата ни среща. Занесох му броя на вестника с отпечатаното интервю и седнахме да пием по водка в кафе-сладкарницата на парк-хотел „Москва“. По някое време към масата ни се приближи беловлас мъж, облечен с шарена риза. Щом го зърна, Кармело скочи като пружина. Двамата се прегърнаха и разцелуваха. После новодошлият се ръкува с мене и ми се представи:

- Приятно ми е, аз съм Жоржи Амаду.

Даже не успях да си кажа името, защото на мига осъзнах, че точно по това време в София се провежда международна писателска среща и Амаду е сред участниците в нея.

Бразилецът се настани на нашата маса и двамата с Кармело взеха да си бъбрят сладко на испански. Нямаше как да се включа в разговора им и щом си изпих водката, станах да си ходя. Тогава Жоржи ми направи знак да остана и ми поръча нова водка.

Това се повтори няколко пъти.

Бях я позабравил тая случка допреди няколко години, когато със семейството ми се озовахме в бразилския град Салвадор де Баия. Както се шляехме из сокаците му, подобни на тия в стария Пловдив, стигнахме до голяма къща, на която пишеше “Музей на Жоржи Амаду“. На входа се тълпяха туристи. Появи се някакъв унгарец, който взе да ми обяснява, че сме пред дома на един от най-великите писатели. Погледнах унгареца от високо и рекох:

- Познавахме се с Жоржи. Пили сме заедно.

- Какво сте пили? – опули се унгарецът.

- Жоржи пиеше водка – отвърнах. – Беше щедър човек. Обичаше да черпи.

Добре е за имиджа да се премълчават някои подробности.

 

4. Метаморфоза

От десетина години аз и семейството ми сме част от едно братство на български ветроходци, базирано в гръцката марина Ормос Панагияс. Вече спомените от пътешествия под ветрилата на различни яхти ми се смесват, незабравимо обаче ще остане първото ми плаване – с лодка, наречена „Одесос“. Тя беше 12-метрова, самоделно производство от времето на соца, със спартанско оборудване. Нямаше душ и се къпехме с маркучи по пристанищата. Хладилникът не работеше и го пълнехме с кубчета лед, за да охлаждаме храната и пиячката. Котвата вместо с верига беше вързана с въже, за да може да се хвърля и вдига на ръка. В тая яхта се побрахме някак общо 8 души – капитанът Румен плюс 7-членен екипаж (ако броя и двете ми деца). Прекарвахме си щастливо. Носех си въдици и всяка вечер се надхитрях с гръцките рибоци по заливчетата. Имах малък проблем със стръвта. Бях си взел от България няколко кутии с бели червеи, но нямаше как да ги държа в „хладилника“, затова ги пъхах по разни тайни дупки на лодката. Признавам, че някои от животинките успяваха да изпълзят и да се скрият.

След като достигнахме най-южната точка на полуостров Касандра, решихме да отплаваме към Спорадите през 40 мили открито море. Потеглихме по изгрев. Нямаше вятър и бръмчахме на мотор. Събрахме се на масата на палубата и всеки си пийваше каквото обича. Към обед, когато отникъде не се виждаше бряг, върху чашата с узо на художника Атанас Хранов кацна голяма зелена муха. Той я прогони с ръка, изгледа ме изпитателно и каза:

- Коце, само не ме убеждавай, че тая муха е долетяла от брега. Ще те помоля веднага да изхвърлиш белите червеи.

За тези, които не знаят, ще поясня, че белите червеи са ларви на мухи, затова се наложи да изсипя стръвта си в морето.

Няколко години по-късно лодката „Одесос“ влезе във ветроходната ни история. С нея зъболекарят Васил Куртев обиколи в самотно плаване Земята за 22 месеца. И празнува 80-годишния си юбилей посред Индийския океан.

Навярно, докато е пиел самотната си ракия на рождения ден, върху чашата му е кацнала една зелена муха, оцеляла в някаква форма през бурите – за да му прави компания и да му напомня за родината.

 

5. Остров с един жител

По време на паметното ни плаване с „Одесос“ акостирахме на малко гръцко островче, част от Спорадите, наречено Кира Панагия. То е вечнозелено и въздухът му е напоен с ухание на смола. В северния му бряг се врязва залив с кристалночиста вода. Там лодките са добре защитени от ветровете. По околните чукари бродят стотици полудиви кози.

Кира Панагия има един-единствен постоянен жител – монах от Великата атонска лавра, който обитава малък средновековен манастир, стърчащ над морето. Решихме да го посетим и изкатерихме тясната пътечка до обителта.

Монахът ни посрещна на входа. Щом чу, че говорим български, се засмя и каза:

- Аз съм грък, но съм роден и израснал в България. Името ми е Доротей.

Поседнахме в дворчето на манастира. Отецът почерпи с чудна атонска ракия и локум за мезе. Заприказвахме се.

– Тук на острова по цяла зима не виждам жив човек – рече Доротей. - Имам много време, затова за три години преведох на български поясненията към Новия завет на двама прочути гръцки богослови. Събрал съм достатъчно пари от дарения и сега търся човек, който да ги издаде в България.

Като чу това, Кака Мара, жената на капитана, ме посочи с пръст и каза:

- Този ще ти помогне.

– Добре – обещах лекомислено аз, а отецът отново ми наля от гроздовия еликсир.

Месец по-късно Доротей ми донесе в София диск с превода и ме остави да се оправям сам.

Работата ми е да произвеждам книги. Е, наложи се да се потрудя допълнително. Библията с поясненията на теолозите (с кожена подвързия и златно фолио) досега има 4 тиража, защото отецът намери нови спонсори.

Доротей ми стана приятел, затова го превърнах в мой литературен герой. По-долу цитирам финала на романа ми „Ловецът на пеперуди“:

„Докато двамата с Доротей разговаряме, над нас прелитат пъстрокрили пеперуди и аз винаги споменавам, че съм избрал някой ден душата ми да се пресели на остров Кира Панагия. Споменавам го, защото съм сигурен, че самият Господ ни подслушва.“