"Клара чете Пруст", Стефан Карлие

превод Валентина Бояджиева, издателство "Сиела"

Корицата на този роман е леко подвеждаща; разказът е много по-задълбочен и докосващ, отколкото резюмето подсказва. Една млада фризьорка се зачита в книга, която някой случайно е забравил на работното й място, и открива, че Пруст й допада неочаквано много.

Горе-долу това е историята. Първата третина представлява въведение и представяне на героинята – ежедневието, връзката с приятеля й, семейството и фантазиите й. После една книга на Марсел Пруст попада у нея, остава няколко месеца непогледната (точно пет месеца, двадесет и девет дни, два часа и четиридесет и седем минути). И после чудото става. Но не изведнъж, а постепенно и неравномерно, така че Клара има време да опознае себе си, да осъзнае от какво винаги е имала нужда, да се наслади на красотата на думите, времето и спомените, да поеме риск – и да пристъпи смело в чисто новия си живот. "Не са много онези, които пресътворяват съдбата си. Хората обикновено приемат за чиста монета първата версия на действителността, която им се представя, и не се ровят във въпроси; защото така е по-лесно и по-удобно. И така живеят несъвършения и фрустриращ живот на личности, които сякаш почти не приличат на самите себе си. В едно нещо Клара бе сигурна: не си даваме сметка до каква степен съдбата ни е моделирана от другите."

Всъщност и преди Пруст животът й не е кой знае колко лош; нищо не й липсва. Приятелят й е красив, семейните връзки – топли, работата – приемлива. Кой знае защо, обаче, Клара си задава въпроси. "Това ли е върхът на щастието? Никога ли няма да бъдем по-щастливи от това?"

Сънената, уютно ритуална атмосфера във фризьорския салон е описана през мека усмивка, като спомен. И със сигурност е нещо, за което е приятно да си спомняш, но не чак толкова приятно да го живееш ден след ден. Малкият френски град с ресторантите, фестивала, клюките и шансоните по радио "Носталгия" е като паяжина и е почти невъзможно човек да се премести, да се промени, да се откопчи от сигурната му прегръдка.

Клара неочаквано стига до прозрението, "че книгите може би са по-добри от живота". Но не остава само до там и не емигрира в книгите безвъзвратно. Напротив, без да го е планирала съзнателно, а интуитивно и стъпка по стъпка, прави така, че животът й се разширява и израства, за да побере и книгите, и да стане по-богат и по-добър от тях.

Четенето се превръща в нейното време за вслушване в себе си, време за прозрения: "Автобусът тъкмо беше прекосил Саона, когато тя вдигна очи от книгата и осъзна следното: чувствителността към думите, към тяхната точност, към музиката им, всичко, което предизвика нейното влюбване в произведението и в неговия автор – винаги е било в нея. Просто дотогава нейната чувствителност не бе имала повод да разцъфти, като пустееща угар, докато не бе отворила тази книга."

Марсел Пруст я очарова и омайва; утешава я, когато е изоставена; окуражава я да рискува. Той се превръща в пробен камък за приятелствата й, благодарение на него отсява и се освобождава от излишни и неплодотворни отношения. За да се отдаде на четенето й е нужна смелост, но самото четене подхранва смелостта й. "Времето, прекарано в четене на Пруст, беше спечелено време, откраднато за интелигентността."

И това важи не само за Пруст.

И не само за Клара.