"Последен ход", Мануел де Педроло

превод Нева Мичева, издателство "Ерго"

Седем разказа, седем различни свята. В рамките на един сравнително кратък текст няма възможност авторът да въвлече многобройни герои или да измънисти подробностите до последно. Въпреки това необичайните преживявания в тези кратки истории звучат убедително и цялостно. Дори ако е изследван само определен аспект от дадена фантастична хипотеза, той се опира на контекст, който не виждаме, но усещаме.

Темите са класически – пътуване във времето, паралелни светове, роботи и извънземни, които се представят за хора. Въображението на Мануел де Педроло отваря проходи в реалността и ги представя с такава артистичност, че читателят се включва в играта и приема предизвикателството да се запита: "Ами ако наистина е точно така?"

Какво, ако хората са постоянен брой и всеки, който умре тук, в същия момент се ражда някъде другаде? Защо да е невъзможно, щом съществува регистър, и решиш ли, можеш да отидеш и да провериш? Особеното тук е, че писателят не спира само до измислянето на подобна вероятност. Той намира възможност героят му да я преживее и така да възкреси желанието си за живот, да преодолее най-страшната загуба, да компенсира престъпната небрежност на съдбата.

Дълбоката човечност на писателя се усеща в съчувствието му към героите, в постоянството, с което подхвърля по пътя им малки награди, вкусни хапки радост, възможности да възвърнат самоуважението и достойнството си.

Естественото и противоестественото съжителстват и понякога се смесват, но разказвачът никога не забравя кое какво е. И ако човешките тела и характери са пресъздадени привлекателно, с хумор и напираща еротика, то изкуствените, чуждите, изфабрикуваните образи са съвсем различни. Самият подбор на думи създава леко, но неприятно усещане за гадене, за нещо, което не би искал да докоснеш с голи ръце. В разказа "Трупове" дори ужасът е качествено различен, когато откритите тела са на жертви на престъпление или на разглобени машини – странно, но във втория случай усещането е още по-противно и непоносимо. И както напоследък се повдигна темата способен ли е изкуственият интелект да създава произведения на изкуството и това постави под въпрос автентичността на всяко стихотворение, което четем; така и след като веднъж се е опарил, човек може да остане наранен и красотата да започне да го отблъсква: "…по-късно, навън, докато повръщаше под едно дърво, си помисли, че вече всеки път, щом му се прииска да бъде с жена, ще внимава тя да не е нито много млада, нито много хубава."

Каталонският писател Мануел де Педроло е създал този сборник преди половин век; но разказите звучат съвременно, защото езикът му е богат и ярък, а моралното послание, за съжаление, все по-актуално.